Роман за Лисан

В миг той съгледал как снове
Тибер, но сам-самин, без свита:
с душа безбурна и честита
бил котаракът, нямал грижи
и щом приятеля си рижав [670]
видял, приветствал го учтиво.
Лисан отвърнал заядливо:
„Тибер, защо пред мен стоиш?
Я се пръждосвай! Току-виж,
че здраво съм те напердашил.“ [675]
Тибер ужасно се уплашил,
щом тъй ядосан го видял,
но своя страх преодолял
и рекъл: „Друже, съжалявам,
ако със нещо ти додявам.“ [680]
Лисан бил много изгладнял
и ред провали преживял,
затуй си казал, че сега
не е хич време за кавга.
Макар и с побелял мустак, [685]
Тибер бил доста як все пак:
тъй остри му били зъбите,
тъй дълги ноктите, с които
щял всекиго да одере,
ако случайно разбере, [690]
че другият му мисли зло.
Във случая не би могло
Лисан, със свойте тежки рани
и с крайниците си издрани,
да се надява, че ще може [695]
с бой над Тибер да се наложи,
и поради това решил
да е внимателен и мил.
„Тибер — подел Лисан, — тъй стана,
че яростна война захванах [700]
със Изангрен. Засегнат бях
от него и затуй събрах,
войска, за да му отмъсти.
Сега си мисля, че и ти
могъл би в идната война [705]
да вземеш моята страна.
Предлагам ти да те наема
да ми сътрудничиш по време
на схватките ми с Изангрен.“
Тибер бил явно възхитен [710]
от неговото предложение
и рекъл: „Мое задължение
е да ти бъда вечно предан
и непрекъснато ще гледам
с вълка юначно да се бия [715]
и даже сам да го надвия,
защото и на мене той
е причинил злини безброй.“
Лисан лукавства много знаел
и тъй добре Тибер ласкаел, [720]
че съумял да го спечели,
и те във вярност се заклели.
Ала под доброта привидна
той криел своята ехидна
природа: всъщност го презирал [725]
и разни начини намирал
да го подлъже… Те поели
по тесен път, ала се спрели
след малко, тъй като Лисан
видял пред себе си капан [730]
и в първия момент бил сепнат:
на пътя им дебел дъб цепнат
от някого заложен бил.
Лисан го заобиколил,
а после на Тибер подметнал: [735]
„Приятелю, аз бих те сметнал
за пръв юнак във този свят,
ако на своя кон хвъркат
в миг хей дотам ти прелетиш,
за да докажеш, че държиш [740]
на себе си, че с ловкостта си
ще защитиш с успех честта си?“
От думите му превъзбуден,
Тибер почувствал се принуден
това безумие да стори [745]
и силно коня си пришпорил,
ала когато приближил
до клопката, се усъмнил
в Лисановото намерение,
направил леко отклонение [750]
и не попаднал във капана.
Лисан надхитрен пак останал
и рекъл: „Явно не внимаваш,
щом конят ти встрани минава.
Напълно ме разочарова! [755]
Тибер, опитай се отново
и влагай максимум старание.“
„Но как?“ — „Със повече внимание,
за да не се встрани насочиш!“
Но този път Тибер прескочил [760]
капана и Лисан разбрал,
че и сега не е можал
един котак да надхитри.
Но как пък да се примири
със този тъй нелеп провал? [765]
И без да е преодолял
яда си, пред Тибер застанал
и рекъл: „Я, какво му стана
на твоя кон? Та той, уви,
не може в пътя да върви. [770]
И пукната пара едва ли
за тази кранта биха дали.“
Тибер отхвърлил с възмущение
Лисановото обвинение,
че срамно се е провалил, [775]
и опитите подновил.
Отнейде в този миг се взели
две кучета и щом видели
Лисан, те тъй се озлобили,
че лай надали с всички сили, [780]
и двамата, освен чрез бяг,
не виждали изобщо как
сами ще се спасят от тях.
Обхванати от силен страх,
Лисан с Тибер един във друг [785]
се сблъскали, но точно тук
бил сложен страшният капан.
Веднага го съзрял Лисан,
встрани да мине той понечил,
Тибер пред него се изпречил, [790]
а после с лявата ръка
в гърдите блъснал го така,
че десният му крак се хванал
във клопката и там останал.
Така хем се Тибер избавил, [795]
хем на Лисан да „се прослави“
помогнал: удари безброй
по своя гръб получил той.
Тибер избягал след това,
ала извръщайки глава, [800]
извикал: „Аз си заминавам.
За тебе друго не остава
освен сам тука да прекараш
нощта и все да си повтаряш,
че и най-хитрата лисана [805]
попада често във капана,
че хитрост с хитрост се надхитря.
Сега на воля аз ще скитам,
а ти приклещен ще се мяташ,
щом мен за вчерашен ме смяташ.“ [810]
В туй време кучетата зли
при клетия Лисан дошли
и на хитреца негодяй
нахвърлили се с гневен лай.
Подир тях селянин пристигнал, [815]
секирата си остра вдигнал
и с нея тъй замахнал, че
без малко щял да отсече
от раз главата на злодея,
но вместо да улучи нея, [820]
разцепил дънера съвсем
и лапата си без проблем
Лисан издърпал облекчен.
Макар че тежко бил ранен,
крака си той освободил [825]
и тъй от гибел се спасил.
Но как на воля да се радва
в момент, когато с остра брадва
от селянина той бил погнат?
В тоз миг могли да му помогнат [830]
краката му — на тях разчитал,
защото чувал как сърдито
след него кучетата лаят.
Едва когато стигнал в края
на гъстата гора, разбрал, [835]
че вече се е отървал:
защото кучетата зли
тъй капнали, че не могли
да го настигнат. Грохнал бил
Лисан, обаче продължил [840]
да бяга със кървяща рана,
с душа, от ужас обладана,
ала доволен, че селякът
главата му не е отсякъл.