Роман за Лисан

Та чуйте как го изиграл [335]
Лисан: вода на огън сгрял,
до Изангрен се приближил
и с властен тон му наредил
през дупка тясна на вратата
да си провре така главата, [340]
че цялостната процедура
по предстоящата тонсура
да стане както бил редът.
Протегнал своя врат вълкът
като последния глупак, [345]
Лисан изсипал цял черпак
врелец на голия му врат,
отстъпил Изангрен назад,
озъбил се и разярен
извикал: „Свършено е с мен. [350]
Каква бе таз тонсура долна?“
Усмихнал се самодоволно
Лисан, изплезил цяла педя
език и рекъл му: „Обреда
ще следваш; който в манастир [355]
решил е да потърси мир,
каноните ще съблюдава.“ 92
„Лъжец!“ — „Недей ме обвинява,
сеньор! И да не ти отърва,
за тебе тази нощ е първа [360]
и нужно е на изпитание
да се подложиш!“ — „С прилежание
порядките ще спазвам аз.“
И Изангрен с покорен глас
положил клетва пред Лисан [365]
да му е верен в мир и в бран,
съветите му да зачита
и да е в негова защита.
От клетвата Лисан разбрал,
че Изангрен е оглупял, [370]
чул как трогателно той стене,
че черепът му изгорен е
и че вратът му е ощавен.

Тогаз, без никак да се бави,
Лисан при Изангрен излязъл [375]
и настоятелно му казал,
че трябва вече да вървят
за риба. Тръгнали на път
и след като цял ден вървели,
до езеро голямо спрели. [380]
А случката се разиграва
в предколедните дни. Тогава
във сняг загърнат е светът
и свински бутове солят
във всеки дом за зимнина. [385]
Небето в лунна светлина
все тъй висяло, озвездено,
над езерото заледено.
Лисан току-що бил се спрял
и дупка във леда съзрял — [390]
пастирите от този кът
там идвали да си поят
добитъка. Едно ведро
от тях край дупката било
оставено за тази цел. [395]
Лисан тозчас ведрото взел,
обърнал се към Изангрен
и рекъл: „Тука всеки ден
за риба идваме, защото
щом пуснеш в дупката ведрото, [400]
то със змиорки най-отбрани,
със сомове и със шарани
се пълни ненадейно бърже.“
„Така ли? Хайде да завържеш
за моята опашка здраво [405]
ведрото!“ 93Без да се забави,
Лисан изпълнил му молбата
и рекъл: „Важно е водата
изобщо да не се разклаща:
тогаз със сигурност се хваща [410]
най-много риба, братко мой.“
И мигом, зад един завой,
Лисан се скрил да наблюдава
какво на езерото става.
Клечал смирено Изангрен, [415]
а пък ведрото за момент
напълнило се с бучки лед.
В туй време от студа проклет
опашката му се сковала,
вълкът треперел до премала, [420]
привдигнал се, напрегнал жили,
опитал се със сетни сили
ведрото някак да извади,
помислил си да се обади
за помощ на Лисан, обаче [425]
страхувал се от минувачи
и от злодеи ненадейни,
защото можела да грейне
след малко ярката зорница.
С лукаво светнали зеници [430]
Лисан се приближил и рекъл:
„Приятелю, полека-лека
се съмва, слънцето се вдига.
Да тръгваме, тоз улов стига!“
„Ела по-бързо тук при мен, [435]
Лисане — викнал Изангрен, —
че рибата е страшно много!“
„Май ненаситен си, ей Богу!
Щом се стремиш цял куп да хванеш,
без нищо можеш да останеш“ — [440]
отвърнал му Лисан коварно.
В туй ранно утро лъчезарно
живеещият недалече
Констан де Гранж бил станал вече
(а той бил кастелан богат, [445]
владетел със престиж признат).
Щом рог ловджийски прозвучал,
Констан си кучетата сбрал,
на свитата си дал веднага
знак да започва да се стяга [450]
за лов и, както често става,
се вдигнала голяма врява.
Щом чул шума, Лисан се скрил,
а Изангрен, уви, не бил
във състояние да бяга [455]
и виждайки, че се налага
опашката си да прежали,
съвсем отчаян, до премала
той да се дърпа продължавал.
Но някакъв слуга тогава [460]
със две зли хрътки се показал
и щом вълка той забелязал,
към него спуснал се стремглаво.
Ала ледът сковал бил здраво
опашката на Изангрен. [465]
„На помощ! Има вълк пред мен!“ —
развикал се с тревожен глас
слугата и Констан завчас
с отбор ловци се появил
и властно им разпоредил: [470]
„Пуснете кучетата! Бързо!“
Щом всеки своето отвързал,
на Изангрен те налетели
и с острите си зъби щели
да го разкъсат, но вълкът [475]
кураж небивал този път
показал и се отървал.
Със меч изваден се добрал
до него и сеньор Констан
и със замах необуздан [480]
да го убие се опитал,
но в устрема си той залитнал
и паднал възнак на земята.
Веднага станал и главата
на Изангрен на прицел взел, [485]
ала вълкът се тъй навел,
че той отсякъл му от раз
опашката. Едва тогаз
вълкът усетил се свободен,
възползвал се от този сгоден [490]
момент и настрани отскочил,
а после бързо се насочил
накъм леса приют да дири.
Бегом по неговите дири
копоите се устремили, [495]
но Изангрен със всички сили
хем бягал, хем се защитавал,
но страшно много съжалявал,
че без опашка е останал.
От тежка скръб той бил обхванат, [500]
ала какво могъл да стори
освен по стръмното нагоре
да бяга… Кучетата зли
го погнали, но не могли
да го догонят — той успял [505]
сам до гористия превал
да стигне. Там си дъх поел
и безусловно се заклел,
че сили няма да пести
и на Лисан ще отмъсти. [510]