Роман за Лисан

С тоз разказ имам намерение
да ви предложа развлечение,
защото всеки предпочита
да чуе нещо шеговито.
Не ще говоря за бедите [5]
и патилата на светците,
не ще ви с проповед дотягам. 95
Забавна случка ви предлагам,
изслушайте я със внимание
и ако имате желание, [10]
във същината й вникнете
и си поука извлечете.
Днес луд изкарват ме мнозина…
Без да се сърдя, ще отмина
обидата им аз, защото [15]
научих още във школото,
че само лудата глава
говори искрени слова. 96
Не ви предлагам въведение
и към самото изложение [20]
сега пристъпвам — за Лисан,
за този шмекер обигран,
за този лицемер безбожен
ще ви разкажа… Та кой може
на малкия му пръст да стъпи? [25]
Той долен номер ще скалъпи
за всеки: тъй ще го ласкае,
че хитро да го изиграе.
Тоз, който се е приближавал
до него, все е съжалявал. [30]
Лисан е със престиж безспорен,
но е потаен и притворен,
той ум и разум притежава,
но кой умник не се поддава
на лудост! Всяко увлечение [35]
до неприятно приключение
довежда лудата глава.
И за Лисан важи това.
Понеже глад голям изпитвал,
из цялата страна той скитал, [40]
пресичал ниви разорани,
изкачвал сенчести балкани,
обаче нийде не намирал
храна, а пък от глад примирал.
Отслабнал и изнемощял, [45]
край кичеста гора той спрял,
излегнал се върху тревата,
а пък в корема му червата
тревожно взели да се питат
какво му става със зъбите [50]
и със краката изтощени.
Не спирал клетникът да стене
от глад, но чувствал, че не бива
да чака там, щом не открива
с какво глада си да залъже, [55]
и в своя път заситнил бърже,
решен да се не спре, дорде
не найде нещо да яде.
Измъчван от небивал глад,
напредвал той с протегнат врат, [60]
край нива със овес излязъл,
огледал се и забелязал
обител на монаси бели 97,
на твърди каменни темели
издигната. А пък от нея [65]
по къса сенчеста алея
отивало се до голямо
стопанство, построено само
с квадратни камъни кафяви,
хем хубави наглед, хем здрави. [70]
Достигнал той зид висок,
пред който зеел ров дълбок,
напълнен със вода, та никой
там да не може да проникне.
Стопанството било имотно [75]
и в него всякакви животни
отглеждали. Какви петли,
какви кокошки! А нали
могла с тях на Лисан софрата
да стане истински богата! [80]
От тази гледка съблазнен,
натам се втурнал той, решен,
ако е нужно, да се бие,
но тлъста плячка да добие.
Щом зейналия ров видял, [85]
Лисан веднага подразбрал,
че през водата няма как
отвъд да мине, и все пак
не се предал и този път.
Погледнал за дъска, за прът, [90]
но за голямо съжаление
бил в безизходно положение.
Отпуснат ничком на земята,
Лисан във близост до вратата
капак отворен забелязал [95]
и незабавно вътре влязъл.
Било му съвършено ясно,
че се излага на опасност:
ако монаси го съзрат,
те сигурно ще разберат, [100]
че е с нечисто намерение,
и ще му искат обяснение
или пък ще го задържат
и надали ще му простят.
Той знаел колко зли са те, [105]
но рекъл си: „Каквото ще
да става: в нужда съм голяма
и изход по-добър аз нямам.“
Когато своя страх сподавил,
ослушвайки се, той направил [110]
шест-седем крачки, приближил
до птиците, ала решил,
че пагубен ще бъде рискът.
Но лесно ли се глад потиска?
Гладът и вълци от гората [115]
изкарва… Върнал се обратно
Лисан, че празният стомах
от нищо не изпитва страх,
до курника се пак добрал
и три кокошки там видял. [120]
Те, свити на една греда,
не знаели каква беда
очаква ги. Три крачки само
и върху купчина от слама
Лисан се със отскок намерил. [125]
От скока взела да трепери
гредата, бързо отлетели
кокошките и се заврели
в затънтен ъгъл уж на скрито.
Лисан ги стрелнал дяволито [130]
с очи, завчас ги уловил
и всичките ги удушил.
Напълнил бързо с две от тях
изпразнения си стомах,
а третата възнамерявал [135]
да опече върху жарава 98.
Наканил се на път далечен
да тръгне, ала жажда вече
го мъчела… Съгледал в двора
на кладенец дълбок отвора, [140]
натам се втурнал с намерение
да пие, но за съжаление
Лисан до бистрата вода
не се докоснал. За беда
зло ненадейно му се случва. [145]
За него могат да научат
онез, които пожелаят
да разберат какъв е краят
на неговите номера.
Бил кладенецът с две ведра: [150]
едното слизало, дордето
се вдигало това, което
било напълнено… Лисан,
на геранилото опрян,
в недоумение стоял. [155]
Внезапно взорът му се спрял
на дъното и с изумление
видял лисиче отражение.
И взел горкият да се мае,
понеже сметнал, че това е [160]
съпругата му. Как ли тя
е стигнала до тез места,
как в този кладенец е влязла,
защо на дъното е слязла?
„Кажи какво там долу правиш?“ — [165]
навъсено й той поставил
въпроса с груб, отсечен глас.
До него ехото тозчас
достигнало, той пак попитал
и щом дочул, че пак долита [170]
глас изотдолу, стъпил с двата
крака в едното от ведрата,
в миг се понесъл неусетно
към дъното и там най-сетне
разбрал с голямо огорчение, [175]
че е изпаднал в заблуждение.
Лисан се трижди изпотил
и многократно съжалил,
че с глупостта си чак дотам
е стигнал — вдън земя от срам [180]
той да потъне предпочитал.
В туй време Изангрен се скитал
из храсталаци и из ниви,
безспир гнетен от глад небивал.
Сега ще чуете, сеньори, [185]
как и вълкът във таз история
се включва. Омърлушен, кисел,
пред манастира се стъписал
един ден той, като видял,
че е съвсем обезлюдял [190]
монашеският дом. „По тия
места едва ли ще открия
храна“ — си рекъл Изангрен.
Отпаднал и обезверен,
на манастира гръб обърнал, [195]
към близкото стопанство свърнал,
но докато натам вървял,
той онзи кладенец съзрял,
във който рижият Лисан
все още бил като в капан. [200]
Вълкът, отчаян и унил,
до кладенеца приближил
и щом над него се надвесил,
от изненада се почесал,
като видял, че във водата [205]
друг вълк поклаща си главата
(тъй както в същия геран
лика си бил съзрял Лисан).
Той от видяното бил слисан
и отначало си помислил, [210]
че е вълчицата Херсан
в компанията на Лисан.
От тази мисъл поразен,
надал вой тъжен Изангрен:
„Съдба, защо си тъй жестока? [215]
Отдавайки се на порока,
Херсан да ми изневери
и мене да опозори!
Злодеят риж без капка срам
я е довлякъл тук. Аз знам [220]
как да му отмъстя с ответен
як удар, стига във ръцете
да ми попадне… И тогава
той зло не ще ми причинява.“
И колкото му глас държал, [225]
към сянката си изревал:
„Мръснице долна, курво стара,
кажи дотам ли я докара,
че тука ти с Лисан бесуваш?“
Не спирал да крещи и псува [230]
ядосан, уязвен вълкът
и глухо ехо всеки път
отвръщало му съпричастно.
Във отчаяние ужасно
изпаднал тоз наивник клет… [235]
И ето че Лисан в ответ
от дъното му се обадил:
„Но кой със своя глас досаден
безпокои ме? Та аз тука
се занимавам със наука.“ [240]
„А кой си ти?“ — озадачен
пак се провикнал Изангрен.
„Как кой? Твой близък, твой познат…
Ти тачеше ме като брат,
но аз наскоро се споминах. 99[245]
А приживе бях от мнозина
признаван за хитрец изпечен.“
„Нима? Ще си отдъхна вече…
Но я кажи кога умря?
Споминал се! И таз добра!“ — [250]
„Кой по-напред, кой по-назад
отива си от тоя свят.
При Бога ми е днес душата,
той ме спаси от теглилата.
Мой мили брате Изангрен, [255]
прости ми, че аз онзи ден
засегнах те. Не се сърди!“ —
„Бог над душата ти да бди
и всеки грях да ти прощава!
Но твойта смърт ме съкрушава.“ — [260]
„Напротив, аз ощастливен
се чувствам тук.“ — „Туй според мен
не е възможно. Как така?“ —
„Чуй драги мой, ако сега
при Хермелина във ковчег [265]
почива моят труп, вовек
във рая влезе ми душата,
при Господа, във небесата.
На този грешен свят си ти,
а аз в небесни висоти [270]
витая сред безброй наслади,
преброждам ниви и ливади,
обхождам сенчести дъбрави,
а в тях — овце, кози и крави,
и птици питомни и диви… [275]
И всички — млади и красиви.“
В свети Силвестър се заклел
вълкът, че също би приел
да иде да живее в рая.
„Не, няма как. Избий си тая [280]
нелепа мисъл от главата
Не всеки може през вратата
небесни да премине, драги.
Ти търсиш винаги облаги,
коварен си и своеволен, [285]
двуличен, хитър и подмолен.
Ти прелъстител ме изкара,
съпругата си в изневяра
заподозря. Кълна се в Бога,
че към жена ти аз не мога [290]
да имам щения на мъж.
Не съм я друсал ни веднъж,
не съм се никога увличал
по нея и не съм наричал
вълчетата ти копелдаци 100 — [295]
това е чиста провокация.
Пред Господа бих клетва дал,
че аз не съм ти поругал
достойнството и твойта чест.
Туй мога да ти кажа днес.“ [300]
След всичко чуто Изангрен
отвърнал удовлетворен:
„Добре, приемам, но все пак
бих искал да узная как
при тебе в рая се отива.“ [305]
„Във никой случай ти не бива
на мене да разчиташ. Виж
везните — с тях ще провериш
дали ти рая заслужаваш.“
И ето как го изиграва [310]
Лисан: посочвайки ведрото,
той казал на вълка: „Доброто
с туй блюдо Бог го проверява,
а Злото — с другото. Тъй става,
че ако натежи Доброто, [315]
то слиза долу, а пък Злото
остава горе да виси.
Във случай че държиш да си,
на дъното, преди това
ще трябва с искрени слова [320]
ти всеки грях да си признаеш
и истински да се разкаеш.
Кажи кога ти за последно
шептял си думи изповедни?“ 101
„Повярвай ми, че онзи ден [325]
пред заек стар, достопочтен
и пред една коза брадата
до дъно си излях душата
и греховете си признах.
Съвсем открит и искрен бях.“ [330]
Лисан отвърнал му вежливо:
„Ще трябва най-благочестиво
на Бог да се помолиш ти
и чак когато ти прости
за греховете, ти ще можеш [335]
да влезеш в този рай, дай Боже.“
Вълкът със думи не отвърнал,
на изток задник гол обърнал,
на запад взор смирен извил 102
и после с басов глас завил, [340]
отправяйки накъм небето
молитви пламенни. Дордето
се молел, той изнемощял,
а в тоз момент Лисан кроял
престъпния си пъклен план. [345]
„Аз свърших“ — рекъл изтерзан
вълкът. „И аз се Богу молих
да ни предпазва от неволи,
и радост да ни праща вечно.
И чудото се случва вече: [350]
сега, по пламналите свещи,
разбрах, че твоите горещи
молби Бог чул е и щом ти
се каеш, той ще ти прости.“
Във горното ведро тогаз [355]
вълкът се метнал и тозчас
към дъното то полетяло,
защото неговото тяло
било, естествено, по-тежко.
При краткотрайната им среща [360]
вълкът попитал: „Но защо
се вдига твоето ведро?“
„Такъв ред Бог въвел е тук:
когато някой слиза, друг
се качва… Според обичая [365]
аз горе ще отида — в рая,
а ти при дяволите — в ада
ще слезеш, както ти се пада!“
Едва ли по-нещастен щеше
вълкът да бъде, ако беше [370]
във битка при Халеб 103пленен.
Какво се случва с Изангрен
край кладенеца и на двора?
Сега ще чуете, сеньори.
В изминалите два-три дена [375]
монасите с бакла солена
се хранили и ожаднели.
Готвачът им взел менци бели,
повикал трима братя верни
и на герана се намерил. [380]
И манастирското магаре
на кладенеца той закарал
и го запрегнал, за да вади
вода, ала за изненада
на всички, клетото животно [385]
напрягало се, морно, потно,
а пък от дъното ведрото
не се помръдвало, защото
във него, гладен, изтощен,
стоял все още Изангрен. [390]
Един монах бил по-припрян
и над дълбокия геран
навел се и като видял
вълка, тревожен вик надал:
„Какво тук става, мили Боже? [395]
Недоумявам как тъй може
във кладенеца вълк да има.“
И мигом тези четирима
мъже си плюли на петите
и в манастирската обител [400]
се върнали да призоват
събратята си да вървят
да се разправят с Изангрен.
Абатът взел един остен,
със свещник се снабдил приорът, [405]
кол някой сграбчил от стобора,
с кривак се друг въоръжил
и всеки във готовност бил
да се разправи бързо с госта.
Понеже мъчили се доста [410]
и се в гореща пот облели,
накрая братята успели
ведрото вън да извлекат.
Щом горе се видял вълкът,
неудържимо към гората [415]
той взел да бяга лудешката.
Спотирили го злите псета
и кожата му на решето
направили. Със всички сили
монасите се устремили [420]
подир вълка и кой с тояга,
кой с кол подострен го налагал.
Един от тях със сопа сварил
тъй по гърба да го удари,
че бездиханен на земята [425]
той го оставил. Пълзешката
вълкът до пътя се добрал
и се престорил на умрял.
Приорът (Господ го убил!)
във този миг се появил: [430]
в ръката си той стискал ножа
и искал вълчовата кожа
да одере. За Изангрен
дошъл фаталният момент.
Ала абатът викнал: „Спрете! [435]
Та кожата е на решето…
Не виждате ли, че вълкът
на никой смъртен никой път
не би могъл да стори зло?
Сега, било какво било, [440]
да влизаме във манастира!“
Дордето Изангрен примирал
от страх, те сопите си взели
и към обителта поели.
Куцукайки, във гъсталака [445]
едва тогава се завлякъл
вълкът със изранено тяло
и вече всичко го боляло.
След кратко време забелязал,
че е от някъде излязъл [450]
синът му и го чул тревожно
да пита: „Мигар е възможно
да си в такъв вид, татко мой?
Аз искам да ми кажеш кой
така те е осакатил.“ [455]
„Лисан! — отвърнал му с унил
и умърлушен вид бащата. —
Кълна се в истината свята,
че той в един геран ме тласна,
затуй се чувствам тъй ужасно.“ [460]
Синът пред Бога се заклел,
че в бъдеще едничка цел
ще има — при удобен случай
на ред подлеца да научи.
„О, аз съм, татко мой, призван [465]
да се разправя със Лисан.
Не мога нивга му прости,
че вкъщи мама прелъсти,
а пък въз брат ми и въз мен
се изпика… Във гроб студен [470]
ей с таз ръка ще го изпратя.“
Прибрал се в своя дом бащата,
от доктори лекуван бил
и бързо се възстановил. 104
Със пресен дивеч той се хранел [475]
и непрекъснато се канел
ако Лисан се зададе,
добър урок да му даде.