Роман за Лисан

Лъвът, като всевластен крал,
бароните си бил събрал
и цели три дни във палата
течал напрегнато дебатът
по тъжбата на Изангрен. [5]
В едно бил всеки убеден —
че само чрез единно мнение
ще се постигне помирение.
Безскрупулният и притворен
сеньор Лисан, като придворен, [10]
бил призован, а както знаем,
единствен той бил обвиняем
но не отишъл. Уж далеко
Лисан живеел и не леко
щял до палата да пътува, [15]
а всъщност много се страхувал
от дворцовата неприязън.
Понеже устрем неизказан
присъстващите бил обзел,
посред възбуда без предел [20]
кънтели тъпани, чинели
и песни радостни ехтели
в очакване да се яви
ответникът Лисан. Уви,
все още той не се вестявал, [25]
а пък народът продължавал
в туй време да се весели.
Когато всички се били
на забавление отдали,
Гримбер към бляскавите зали [30]
с Лисан едва-едва вървял.
Ответникът след малко щял
да си плати за греховете,
ако със номер съответен
удобен изход не намери. [35]
Като го гледал как трепери,
Гримбер му рекъл: „Не, не струва
приятелю, да се страхуваш —
щом две злини изникнат, ти
по-малката предпочети. [40]
Безсмислено ще е да бягаш,
когато кралят ти налага
тук, щеш не щеш, да се явиш.
Защо да се безпокоиш
сега от някакъв си крал? [45]
Ти даже би го надживял.
По-лъчезарен вид си дай,
надежда не губи и знай,
че по-добре врабче в ръката,
а не сокол във небесата. [50]
От смърт поплювковците само
страхуват се. Роди ме мамо
с късмет, пък ме хвърли на смет.
Недей забравя тоз завет!“
Лисан разбрал, че с пълно право [55]
Гримбер такъв съвет му дава,
доволен хванал за ръка
приятеля си и така
промъкнали се през тълпата
и влезли в залата, в която [60]
елитът дворцов бил събран.
Пред своя господар Лисан
тозчас на колене застанал
и рекъл му: „Да ви засланя,
кралю мой, милостта Господна! [65]
И нека обич всенародна
да радва вашите придворни!“
Лисан умеел да говори,
но предпочитал в този час
да е във някой див боаз, [70]
а не на колене пред трона.
Мълчали кралските барони,
Лисан в очакване стоял…
Най-сетне сдържаният крал
отвърнал му с пренебрежение: [75]
„Аз със подобно уважение
не мога да ти отговоря,
невернико. Държа във двора
ти тази нощ да престоиш,
а после трябва своя риж [80]
кожух в залог да ни оставиш,
преди на път да се отправиш.
Скрит зад градинската ограда,
не си предвиждал в тази сграда
да влизаш — смятал си за слава [85]
да мамиш и да заблуждаваш.
Това възможно е било,
защото свойто колело
за теб Съдбата е въртяла.
Но след зефир вилнее хала, [90]
а след смеха сълзи текат.
На третия, фатален, път
се счупва стомната за жалост.
За теб туй колело е спряло.
Със външното си изражение [95]
ти в нас създаваш впечатление
на честен мъж… Уви, привидно!
От счупеното става видно
каква била е твойта стомна.
Та ти и от змия отровна [100]
си по-опасен. Само зло
от теб, Лисане, е могло
да се очаква до ден-днешен,
защото си хитрец предрешен,
една торба с лъжи си ти. [105]
Кой би могъл да ти прости
това, че лъжеш най-безсрамно,
че с поведение измамно
си злепоставил Изангрен,
че с номер, дяволски скроен, [110]
ти в клопка вкара котарака
Тибер. А Брюн ми се оплака,
че си измъкнал подло клина
от зейналата цепнатина,
и той във дънера притиснал [115]
муцуната си. Ще увиснеш
по моя воля на въжето!“
Със благодушие превзето
Лисан подел: „Кралю мой мил,
аз зло не съм ви причинил [120]
и своя дълг не съм забравил.
Навсякъде сте се прославил
като добър и честен крал.
Аз съм покорен ваш васал
и волята ви ще зачитам. [125]
Вразите ми ще се опитат
да ме очернят, но едва ли
реални факти биха дали.
Те доноси ще съчинят,
но аз твърдя, че никой път [130]
не съм извършил прегрешение.
Кой днес изпитва уважение
към свестните? Тях ги петнят
безпочвено във всеки кът.
Тях от наследство ги лишават [135]
и ги в чужбина заточават.
Които нямат ум в главата,
те само истината смятат
за важна. Вам се, сир, полага
да разпознавате веднага [140]
и праведния, и лъжеца,
и искрения, и хитреца.
Познат съм ви от двайсетина
години… В моята родина
кой друг придворен, освен мен, [145]
е бил по-предан, по-почтен?
Не са изчезнали следите
от всички трудности, които
заради своя крал любим
преодолях на път за Рим, [150]
Монпелие и за Салерно.
Тегло изпитах прекомерно
и все пак аз донесох цяр
за моя страдащ господар.“ 119
Гримбер намесил се: „Греши [155]
тоз, който иска със лъжи,
кралю, Лисан да злепостави.
Такава низост би направил
един подлец.“ — „Добре го рече,
Гримбер — със по-учтив тон вече [160]
отвърнал кралят. — Лично аз
заръчах на Тибер при нас
Лисан да доведе надлежно.
Ала хитрецът неизбежно
си служи с празни обещания. [165]
Тогава уж добро желание
той проявил и щял наскоро
да се яви при мене в двора.
Но както те насам вървели,
във село някакво се спрели [170]
край двора на свещеник стар.
До каменния си дувар,
със цел да улови Лисан,
стопанинът голям капан
преди това заложил бил. [175]
Лисан коварно убедил
Тибер, че много мишки шетат
безспир по всичките кьошета
на двора, даже на дома.
Загубил ли си е ума [180]
Тибер, та лесно вяра хванал
и в миг попаднал във капана?
Взел да се тегли и напряга,
но не сколасал да избяга,
а пък Лисан в туй време вече [185]
се бил оттеглил надалече.
Щом тупурдия доловили,
стопаните със всички сили
накъм дувара се завтекли.
Те с основание си рекли, [190]
че пакостник е паднал в клопка,
един взел кол, друг грабнал сопа
и почнали Тибер да бият.
Със клуп на здравата си шия,
той силно дърпал се, дордето [195]
освободил се от въжето.
Със зъби стиснати, наежен,
котакът бил пред неизбежен
жесток двубой със домакина.
Но без да спира да проклина, [200]
свещеникът, със остър кол,
без риза и без гащи — гол
се появил, замахнал яко
да го удари, но котакът
се извъртял и за мъдете [205]
тъй го захапал, че и двете
той само след момент изял 120
и се по чудо отървал.
Кюрето спало през нощта
с любовницата си. Щом тя [210]
за случилото се разбрала,
неутешимо заридала:
«Защо това зло точно мен
ме сполетя? От тоя ден
как на любов да се надявам, [215]
щом моят мил, уви, остава
без туй, което досега
ми радост носеше? Кога
пак мен ще яхнеш, мой левенте,
като си вече импотентен? [220]
Със него тъй щастлива бях
до днес. Какви храни ядях,
с какви премени се обличах!
Едва ли той ще ме обича,
щом котаракът го лиши [225]
от мъжество. Кой ще теши
една отчаяна жена?
Каква по-пагубна злина?» 121
Додето вайкала се тя,
Тибер офейкал, а в степта [230]
Лисан укривал се в туй време…
Сеньори, нужно е да вземем
срещу подлеца мерки строги.
Та той и на мечока много
злочестини е причинил. [235]
Брюн сам ми каза, че му бил
Лисан със глас лукав подшушнал
във дъб разцепен да си мушне
муцуната, защото мед
там бил намерил отнапред. [240]
Мечокът пъхнал бързешката
носа си във цепнатината,
но клиновете в този миг
отскочили и адски вик
надал горкият Брюн, защото [245]
така го стиснало дървото,
че той от болка прималял.
Лисан ехидно се засмял:
«Ти, Мечо, сладък мед ядеш,
а няма ли да ми дадеш? [250]
Е, дръж си го за теб, но знай,
че ти в момента слагаш край
на дружбата ни. Не намирам
за нужно днес да се нервирам,
но нийде няма да отида [255]
със теб.» След упреци обидни
Лисан в дъбравата се скрил,
а Брюн тъй здраво стиснат бил,
че целият се в пот облял
от теглене, но не успял [260]
от дяволската цепнатина
да се измъкне. Двайсетина
дървари мигом се задали,
видели Брюн и изтърчали
към него с яростни закани: [265]
«Мечок! Елате да го хванем!
Внимавайте да не избяга!
Да го пречукаме веднага!»
Брюн чул ги, сили пак събрал,
задърпал се, но изподрал [270]
в таз цепнатина свойте бузи
и лапите си тъй охлузил,
че целият потънал в кръв.
Обхванати от дива стръв,
дърварите така го били, [275]
че му ребрата потрошили.
Мечокът Брюн все пак успял
да се спаси: изнемощял
накъм леса се устремил
и от дърварите се скрил. [280]
Кълна се пред олтара в Рим,
че миг не бива да търпим
коварния хитрец Лисан.
Той без стеснение и свян
за връх на всичко се присмял [285]
на Брюн: за малко време спрял
на кръстопътя край шубрака,
решен мечока да изчака,
и с подигравки скорострелни
го срещнал: «Мязаш на отшелник, [290]
сеньор. С тонсура на главата
ти май за литургия свята
приготвил си се бил отрано…
Изглежда, че монах си станал.
Ще можеш ли с благоговение [295]
да изпълняваш песнопения?»
Лисан безброй злини е сторил
на нашия събрат, сеньори,
и с пълно право Брюн разчита
сега на нашата защита. [300]
Синигерът, горката птица
се вайка като мъченица
от този лицемер нахален.
Когато му целувка дала
в знак на другарско отношение, [305]
той паст отворил с намерение
да я погълне. Но добре, че
крилата й за миг далече
отнесли я: тя се укрила
в шубраците и се спасила [310]
от него… Вярвала е явно
във някакво си стародавно
другарство и добросъседство,
а той подмамил я посредством
съблазни долни, непочтени, [315]
и се налага, според мене,
да порицаем подлостта му.
Затуй, опашката му само
щом видите, нащрек бъдете,
приятели, и се пазете [320]
от този негодяй развратен.
И Пинта, дамата, която
мнозина тачат, се оплака,
че нейната сестра отвлякъл
и трътката й кръвожадно [325]
изтръгнал той и безпощадно
пет от сестрите й убил.
Та кой не е от него бил
подлъгван, мамен, злепоставян!
Затуй предвиждам да заставя [330]
съда, след щателно дознание,
да му наложи наказание.
Спомнете си, че преди време
Лисан с лъжа успял да вземе
къс сирене от Тиеслен. [335]
Престорил се, че е ранен
и като хищен звяр понечил
да лапне гарвана, но вече
бил безвъзвратно закъснял:
сир Тиеслен бил отлетял; [340]
но преди туй Лисан го бил
от четири пера лишил.
Та той на мъки всевъзможни
и много други е подложил.
Сеньори, ще припомня само, [345]
че с Изангрен и със жена му
той също зле се е държал:
веднъж Херсан той обладал,
третирайки като слугиня
една почтена домакиня, [350]
почитана от всички нас —
със нея долната си страст
той искал да задоволи.
Ако му аз простя, нали
това за мен ще е позор, [355]
ще ме намрази моят двор.
А кой ли крал не би зачел
оплакването на Рьонел?
Един достопочтен стар пес,
от който всички ние днес [360]
се учим… Заради Лисан
и той попаднал във капан,
от местен селянин заложен.
Лисан го убедил, че може
там да открие мощи стари [365]
от преподобния Хиларий,
че който се над тях помоли,
Бог го избавя от неволи
и вдига на крака болник,
дори да е паралитик. [370]
Рьонел бил мъдър, прозорлив,
но този път свръхдоверчив,
за жалост, се показал той.
Ех, ти, Лисане, колко бой
заслужил си за наглостта си. [375]
Но всеки за наивността си
заплаща скъпо… Вяра хванал
Рьонел, пред клопката застанал,
там бучка сирене съзрял,
не се изобщо колебал [380]
и върху него слепешката
нахвърлил се. Ала когато
назад горкият се отдръпнал,
от безподобен страх изтръпнал —
без малко да изгуби свяст. [385]
Въжето за врата тозчас
го стиснало, защото то
било изпънато като
да тегли кораб по водата.
Дано Лисан при Сатаната [390]
да иде, да изтлее в ада!
По-хубав дял не му се пада.
Във състояние свръхтежко
бил песът, а Лисан с насмешка
отнесъл се и го накарал [395]
лозя да пази… Но пъдари
съгледали го: кой докопал
кол остър, кой дебела сопа
и песът доста бой изял.
Той гък да каже не можал, [400]
но с много зор успял все пак
да се спаси от тях със бяг.
Приканвам цялото събрание
днес най-сурово наказание
на тоз престъпник да наложи, [405]
за да престане да тревожи
достойните и честни хора.
Обет поемам аз пред двора
Лисан убит или обесен
да бъде, ако той уместен [410]
претекст сега не ни представи
за туй, което е направил.
Коварството ти ми дотегна,
Лисане, ти и мен засегна
и аз проклинам тез, които [415]
все още ти търпят злините!
Ти носиш всекиму беда…
Кълна се в своята брада,
че непрестанно ще ти преча
да вършиш зло и няма вече [420]
от тебе никой да се пази.
Лисане, всеки днес те мрази.“
Прибързан отговор не давал
Лисан, пък и не се смущавал
от никого (навикнал бил) [425]
и с вид подтиснат и унил
въздъхнал и навел глава.
Той знаел със какви слова
и на кого да отговаря
и в кой момент да не отваря [430]
устата си: не се поддал
на натиск и си замълчал.
А после леко попремигнал,
към суверена поглед вдигнал
и му поискал разрешение [435]
да каже личното си мнение
пред почетния двор и трона,
съобразено със закона
и със реда. „Добре го рече,
Лисане, няма да ти пречим [440]
да се изкажеш: ще следим
речта ти и ще си мълчим“ —
отвърнал сдържано лъвът.
Лисан подел: „Ако съдът
изисква го, кралю, аз зная [445]
как трябва да се оправдая
и процедурно ще го сторя.
Изпърво искам да оспоря
отправеното обвинение,
че съм извършил прегрешение [450]
спрямо синигера и спрямо
Тибер. Ще подчертая само,
че нищо лошо аз на тях
не съм направил. Нямам грях
ни към Купе (друг май е смачкал [455]
оназ непредпазлива квачка),
ни към ищеца Тиеслен.
Без основание от мен
и Брюн оплакал се наскоро…
Ни на Рьонел злина съм сторил, [460]
ни на съседа Изангрен.
Към всички тях аз бях почтен
и услужлив. Кралю, в това е
вината ми. Днес всеки знае,
че който е невинен, пати. [465]
Такава ми била съдбата —
за моето добро държание
да ми се иска наказание
и в крайна сметка се явявам
на съд, тъй както повелява [470]
изрично моят суверен.“
При тези думи Изангрен
до трона място пръв заел,
дошли и молосът Рьонел,
и преданият му съсед [475]
Тибер, и Пинта, и Розет,
и Брюн, злочестият мечок,
и мъничкият черноок
синигер. Всички се явили
пред краля и му изразили, [480]
без умисъл, без заблуждения,
повторно свойте обвинения.
От страх затресъл се така
Лисан, че с лявата ръка 122
взел да се кръсти: подразбирал, [485]
че няма смисъл да лавира
и е излишно да хитрува.
Той от въжето се страхувал,
но в миг си нещо наумил:
ако не се бил провалил [490]
до днес, това дължал най-вече
на чудното си красноречие.
Кой както знае, тъй играе.
Лъвът попитал го: „Каква е
последната ти дума? Нека [495]
я чуем.“ Някак издалеко
Лисан подел: „Сир, паметта ми
не ме във този случай мами:
на никого не съм зло сторил.
Кой както иска да говори, [500]
но те без капка основание
тръбят, че трябва наказание
да ми наложите. Ушите
ми проглушиха с клеветите,
които срещу мен отправят. [505]
Ония, дето съм прославил,
сега ме правят за резил.
Не съм се с нищо провинил,
не съм им причинил вреди
и вярвам, че ще победи [510]
най-сетне справедливостта.
На Изангрен ненавистта
не съм заслужил ни веднъж.
Та аз не съм развратен мъж,
за да се гавря със жена му! [515]
Макар че справедливост само
от Бога чакам, бих приел
във краен случай на дуел
пред вас да бъде разрешен
достойно спорът с Изангрен.“ [520]
Вълкът, ядосан, настоял
пред своя височайши крал
да каже свойто възражение
и щом получил разрешение,
подхванал: „Чуй, Лисане, аз [525]
съм в правото си в този час
за справедливост да пледирам,
защото ни не даваш мира.
Представил съм в съда прошение,
обаче удовлетворение [530]
не съм получил аз, при все че
пред всички кралят Лъв се врече
да те накаже твърде строго.
Ти причини злини на много
от нас и кралят призова те [535]
да отговаряш за делата,
които спрямо нас извърши.
Ти толкоз съдбини прекърши,
че настоявам с твоя случай
съдът веднага да приключи. [540]
Не ще се впускам в далавери,
свидетели ще си намеря
и пред лъва най-отговорно
те ще докладват, че позорно
към мен до днес си се държал. [545]
Ред доказателства бих дал
сега, без никаква отсрочка“
„Кажи от твойта гледна точка,
сеньор, как фактите стоят?“ —
прекъснал го Лисан. Вълкът [550]
отвърнал: „Щом като държиш
да ме изслушаш, без лъжи
подробно всичко ще изложа.
Със тебе сме по воля божа
приятели, но над сто пъти [555]
си ме излъгал. А грехът ти
не е по-малък и към тия,
които скоро ще разкрият
безбройните ти злодеяния.
Аз имам всички основания [560]
да вярвам, че съдът навреме
по тях становище ще вземе,
а и по случая с жена ми,
която подло ти подмами.“
„Не, този случай е скалъпен. [565]
Дори и помисъл престъпен
не съм аз към жена ти имал.“
„Ти с вероломство непростимо
я изнасили. Аз там бях
и със очите си видях [570]
как я такова, как с нечута
бруталност ти я тегли, бута
и как опашката и стиска.
От таз постъпка аз по-низка
не знам… След туй, задоволен, [575]
от нея слезе и пред мен
обу си бързо панталона.
Уви, ще трябва пред закона
да го призная днес и тук…
Не бих го споделил със друг.“ [580]
Лисан подел: „Бог да те пази
от този, който те намрази!
Как, Изангрен, можа дотам
да стигнеш? Най-добре аз знам,
че на жена ти, като мъж, [585]
не съм посягал ни веднъж.
Това не бих си позволил.
Уж изнасилил съм я бил —
туй сторил би един мръсник,
по-нагъл и от еретик. [590]
Изглежда нямаш капка чест,
щом гръмко разтръбяваш днес
това, що всеки премълчава.
Та то Херсан опозорява.
Нима не чувстваш, че ти сам [595]
я правиш за резил и срам?
Придърпах я, защото исках
да е до изхода по-близко.
Побутнах я, за да изскочи,
а ти тук казваш, че нарочно [600]
зле към Херсан съм се държал,
че съм я блъскал и ругал.
С най-чисти помисли аз бях,
а в крайна сметка се видях
охулен. Глупаво постъпих [605]
и затова платих прескъпо —
приятелят ми стана враг.“
„За луди ли ни вземаш пак,
Лисане? Няма ли да спреш
най-сетне с тоз нелеп брътвеж? [610]
Мнозина ти се доверяват,
но все излъгани остават.
Оплаквам се от теб, защото
скрои ми но̀мера с ведрото. 123
Защо в тоз миг не те болеше, [615]
Лисане, зъб, та да не беше
постигнал подлата си цел!
А колко други си подвел!
Подлъга ме, че там е раят,
че сред небивала омая [620]
в гори, в поля ще скитам сам,
каквото ми си ще, ще ям:
пъстърва, сьомга, мряна, щука…
Къде ти по-щастлива слука!
От глупост аз ти хванах вяра [625]
и ти ме във ведрото вкара;
заслизах шеметно и ето,
че се разви съвсем въжето,
защото много тежък бях.
А ти бе лек и аз видях [630]
как бързо вдигаш се нагоре
и чух как рече с тон притворен:
«Един издига се, друг слиза,
така че сметката излиза».
Ти се измъкваше от ада, [635]
а аз на твойто място падах —
на дъното на тоз геран.
Та ето как бях изигран
от теб, подлецо несравним.
Обзе ме гняв неизразим, [640]
когато трижди във водата
съвсем потъна ми главата!
Да, имаше какво да пия…
Каква по-тежка орисия
от туй неистово мъчение, [645]
от туй нелепо омерзение!
А след това по-лошо стана:
монаси около герана
дойдоха, щом дочули врява.
Кобилицата хвана здраво [650]
един от тях и ме извади,
с кривак удари ме отзади,
а после с колове ме биха
и в ров дълбок ме повалиха,
където целият във кал [655]
затънах — ни жив, ни умрял.
Попаднах във такава смрад,
че се почувствах като в ад,
не можех дъх да си поема
и щях да си умра без време. [660]
Ребрата ми строшени бяха,
краката страшно ме боляха
и все пак с много мъки сварих
да мина селските дувари
и във спасителния лес [665]
да се укрия. Аз и днес
в краката си усещам болки.
Лисане, ако знаеш колко
тоз спомен ми гнети душата.
А помниш ли нощта, когато [670]
заведе ме на риболов:
студът бе толкова суров,
че малко време след това
лед ми опашката скова. 124
Ако не бях я аз прежалил, [675]
тогава от смъртта едва ли
бих се спасил.“ Лисан отново
прекъснал го: „Ти търсиш повод
да ме очерниш, Изангрен.
За всяка пакост само мен [680]
виновен искаш да изкараш.
Щом изгладнееш, стръв без мяра
обзема те… Таз лакомия
довела ти е всички тия
нещастия — това е знайно. [685]
А Библията неслучайно
ни поучава: не ламти
за всичко, че без нищо ти
ще си останеш. Я кажи,
но откровено, без лъжи, [690]
защо не се задоволи
със две-три риби? Та нали
не бива да изпитваш срам,
че с малко риба ти оттам
си тръгнал? Беше те обзел [695]
стремеж до невъзможна цел
най-безогледно да достигнеш:
цял кош със риба да задигнеш.
Когато рекох ти «Ела
при мене», ти не пожела [700]
да тръгнеш, а ми изръмжа.
И аз, понеже не можах
да чакам дълго, си заминах.
Защо ти виждаш в мен причина
за своята беда в тоз случай?“ [705]
„Лисане, ти си се научил
да лъжеш и излъга пак.
Но знай, че аз не съм глупак.
Един ден свински бут бях ял
и бях ужасно ожаднял, [710]
а ти, безсрамен изнудвач,
ми се представи за пазач
на изба и ми завъртя
ума, като ми обеща
да уталожиш мойта жажда.“ [715]
„Лъжецът в тебе се обажда
отново — рекъл му Лисан. —
Ти бе като кютюк пиян
и стигна с перчене дотам
да ми твърдиш, че можеш сам [720]
да пееш песни многогласни.
И взе да грачиш тъй ужасно,
че селяните страшно бяха
учудени и дотърчаха
да разберат какво ли става. [725]
Щом аз дочух, че вдигат врява,
офейках… Кой би ме ругал?
Ами ако пък бях умрял!
Ако ме бяха заловили,
веднага биха ме убили. [730]
Нима във мене е вината,
че теб те биха по главата?
Кой вятър сее, жъне бури.“
„Ти все у другите кусури
намираш. Гаден си и злобен, [735]
Лисане. Мен за безподобен
наивник ти ме взе, когато
врелец изля ми на главата
и кожата ми тъй ощави,
проклетнико, че ми направи [740]
Тонсура като на кюре —
без малко да ме одереш. 125
Отмина ме, но не забрави
насмешлив взор да ми отправиш…
Подлец си по природа ти [745]
и аз не мога си прости,
че вярвал съм в един безбожник.
Веднъж змиорка ми предложи,
попитах те отде я имаш,
а ти с лукавост несмутима, [750]
за да ме заблудиш, ми рече,
че нейде в пътя, недалече,
търговци карали кола
със риба и че тя била
тъй много, че и по земята [755]
нападала, и че в колата
онез те хвърлили нехайно…
(Да видиш в пътя си случайно
лисица мъртва — тоз късмет
не се изпуска). 126Бях обзет [760]
от порив луд: пред тях тозчас
да легна като труп и аз.
Ти свойта подлост пак прикри
и дружески ме поощри
така да сторя. Резултатът [765]
ужасен беше — във ребрата
и днес усещам остра болка.
Не мога да ти кажа колко
отчаян бях. Как се проклинам,
че много време вече мина, [770]
а аз не съм ти отмъстил.
Един цял ден бих посветил
неволите си да изреждам
в съда и, както ми изглежда,
не ще ми стигне. Но щом спорът [775]
дойде до краля, значи скоро
решителният миг, Лисане,
неотменимо ще настане:
ще отмъстя за свойта чест.
Уви, аз вярвах ти до днес, [780]
а ти ме лъга безогледно.
Но ще ми паднеш за последно
и на лъжите си тогава
не би могъл да се надяваш.“
Лисан на всичко бил решен [785]
и рекъл му: „Сир Изангрен,
упрекваш ме без основание.
Дошлите на това събрание
барони явно предпочитат
да си мълчат, защото считат, [790]
че като глупав се държиш
и че душата си кривиш,
като си служиш със заблуди
и вземаш всички нас за луди.“
„Лисане, престани със тия [795]
нелепости, с таз дивотия.
Изгубих всякакво търпение
и чакам кралското решение
да почнем битката веднага.“
„И аз не смятам да отлагам [800]
двубоя с теб“ — тон повишил
Лисан… И всеки обявил
залога си. Най-сетне дворът
разбрал, че изходът от спора
ще бъде търсен чрез дуел. [805]
Достатъчно ли бил умел
Лисан, когато се сражавал,
дали не щял да съжалява,
че се е съгласил на бой?
Щом кралят ги попитал кой [810]
кого избира за заложник,
от прението уталожен,
пръв Изангрен напред изскочил
и за заложници посочил
мечока Брюн и Шантеклер, [815]
и котарака сир Тибер
и заека Куар… Лисан
взел сир Гримбер и сир Босан,
сир Еспинел и сир Бьолен.
Подир това бил уточнен [820]
и ден удобен за дуела —
със краен срок до две недели.
Тук язовецът сир Гримбер
по свой типичен маниер
провокативно заявил, [825]
че всячески би подкрепил
Лисан в двубоя с Изангрен.
Лъвът бил вече отегчен
и заявил: „Сир, по-спокойно
се дръжте, по-благопристойно! [830]
Разбрахме се. Сега е време
обратно всеки да поеме.“
Ако Лисан не притежавал
ни буйност, нито мощ такава,
каквато имал Изангрен, [835]
той бил пък с хитрост надарен,
неимоверно ловък бил
и затова не възразил
с врага си да се дуелира.
Той бил трениран да парира [840]
и ударите по главата,
и ритането във краката
и се надявал да е кратка
борбата. Та една ли хватка
владеел: с удар да отвръща, [845]
да спъва с крак, да се обръща
тъй ловко, че преди да може
врагът му сила да приложи,
да му прекърши той снагата
или да му строши ръката. [850]
Вълкът на друго се надявал:
в дома си той се излежавал,
във свойта правота уверен,
и мислел, че с добре премерен
и силен удар в миг би смазал [855]
Лисан. Затуй се и показал
нетърпелив: желаел спорът
да се приключи час по-скоро.
Лисан решил, без да се бави,
оръжие да си достави. [860]
Добри приятели той имал,
от всекиго по нещо взимал
и с всичко нужно се сдобил.
Като жълт кръг му щитът бил,
а ризницата му червена [865]
била от майстор вещ скроена;
кривак от глог, колан от кожа
доставил си и вече можел
съвсем успешно да се бие
с врага си и да го надвие. [870]
Но и вълкът не подценил
опасността: той се снабдил
навреме с хубави доспехи,
поръчал си удобни дрехи,
щит, шлем и гащи подплатени, [875]
и ризница олекотена…
Във възчервен цвят бил му щитът,
а ризницата — тъй съшита,
че да го пази от атака;
от жилав дрян му бил кривакът, [880]
блестял му шлемът като нов —
тъй че напълно бил готов
да води бой ожесточен.
Дошъл уреченият ден
и двамата отишли в двора, [885]
където много знатни хора
били се стекли на събрание
и със заострено внимание
изслушвали различни мнения.
Със най-спокойно изражение, [890]
предизвикателно припрян
в палата се явил Лисан:
той бил с остригана глава
и със обръсната брада.
И Изангрен там на свой ред [895]
се появил, но цял обзет
от злоба и от неприязън,
обаче без да е отрязал
от своята глава ни косъм.
И той се дразнел, че въпросът [900]
не се решава час по-скоро,
за да си изличи позора,
и във изчакване досадно
представял си как ще му падне
Лисан най-сетне във ръцете, [905]
но вече чувствал, че нозете
не го държат от напрежение.
Обхваната от притеснение,
в бърлогата си Хермелина
ведно със своите двамина [910]
невръстни синове стояла.
Ръце молитвено допряла,
тя взела да се моли Богу
Лисан да не пострада много,
Бог да го пази от измама [915]
и за живота му да няма
опасност. Двете му деца,
с облети във сълзи лица,
молитви шепнели горещо
да се не случи лошо нещо [920]
на техния баща Лисан.
Молби шептяла и Херсан
към Господа… Десетки пъти
повтаряла дано мъжът й
жив след дуела не остане, [925]
със твърда вяра, че Лисан е
достоен да е победител,
защото толкова честита
я бил в бърлогата направил,
защото той й бил доставил [930]
незаменимо наслаждение.
Под Изангреново давление
тя трябвало да се оплаче
пред краля от Лисан, обаче
тя всъщност на Лисан държала [935]
и много се безпокояла
той в боя да не си изпати.
Във двора бедни и богати
събрали се да наблюдават
дуела. Изангрен оставал [940]
неустрашим пред хитрините
на своя враг: та той разчитал
на извънмерната си сила.
Щом множеството дъх стаило,
крал Лъв възложил на Бришмер, [945]
най-сведущия доктринер,
когото цял народ зачитал,
да бъде главният арбитър.
Тозчас еленът му приел
заръката и се заел [950]
помощници да избере.
Бароните той най-добре
познавал и посочил трима
арбитри със завидно име:
решителния леопард [955]
(най-страшния и дързък звяр),
влиятелния бик Брюан
и якия глиган Босан.
И четиримата отдавна
се славели със мъдрост явна, [960]
със опитност и вещина.
Те можели в дълбочина
да вникват в трудните проблеми
и рекли, че ще се заемат
да ръководят отговорно [965]
с умението си безспорно
и с такт съдебния дебат.
Бришмер, като висш магистрат,
започнал пръв: „Със изумление
разбрах, че всяко престъпление, [970]
извършено от сир Лисан,
е ставало по точен план.
Рьонел, Тибер и Брюн мечокът
на тази истина жестока
наблегнаха. А като тях [975]
и други има. Аз узнах
от Пинта и от Тиеслен
за подлостта му. Изангрен
и зарад тях в двубой лют днес
ще защитава свойта чест, [980]
та разкаяние Лисан
да сети, а във този стан
да има вече мир, сеньори.“
„Как убедително говориш!“ —
провикнали се в хор Босан [985]
и целият народ събран.
И четиримата тозчас
на краля рекли: „Според нас
и според другите барони
най-редно ще е да напомним [990]
на двамата да се сдобрят,
за да се възцари мирът.“
„Чудесно! — одобрил крал Лъв. —
Предлагам да говори пръв
тъжителят сир Изангрен. [995]
Бидейки крал, съм задължен
законността да съблюдавам,
а другото на вас оставям.
Аз също съм за помирение
в духа на вашето решение.“ [1000]
Бришмер се към вълка завтекъл
и на ухото му той рекъл,
че кралят, изумен, се пита
защо войната предпочитат,
че редно ще е Изангрен [1005]
да бъде в случая склонѐн
с Лисан да търси помирение,
но да му иска обяснение
все пак за случая, когато
той изнасилил заднишката [1010]
и пред очите му жена му.
„Не! — викнал Изангрен. — Туй само
не искайте от мен. Пак срам
не ще търпя! Не ща да знам
за мир със него. Тоз глупак [1015]
с жена ми би се гаврил пак.“
Бришмер отвърнал, че желае
той лично да се занимае
с въпроса и че най-подир
те трябва да постигнат мир. [1020]
Пак възмутил се Изангрен:
„Не дай си Боже! Не, на мен
такъв подход не ми отърва.
Аз казах, че държа изпърво
да видят всички кой от нас [1025]
по-силен е и чак тогаз
за мир да мислим. За пиян
ще ме помислят, щом с Лисан
мир сключа. На крал Лъв кажете,
че искам да ми зачетете [1030]
честта, достойнството, правата,
че изходът е във борбата,
за да се види кой от нас
ще победи — той или аз.“
Бришмер на своя крал доложил, [1035]
че с Изангрен за мир не може
да се говори в тоз момент,
и рекъл: „Аз от Изангрен
разбрах, че той не иска мир
с Лисан да сключи. Нека, сир, [1040]
да бъде спорът им решен
във пряка схватка! Според мен
от разигралата се драма
днес по-приемлив изход няма.“
Лъвът ужасно се ядосал, [1045]
ала с отлагане въпросът
не можел уреден да бъде
и след като Бришмер разсъдил,
на краля мъдро заявил:
„Сир, вие винаги сте бил [1050]
защитник на законността:
с меч на полето на честта
днес нека двамата застанат,
та при атака и отбрана
да видим кой е по-добрият“. [1055]
„Бришмер, и аз споделям тия
съждения. Бих се заклел
и в Господа, че мойта цел
е правото да побеждава.
Щом трябва, нека се сражават. [1060]
Сеньор, тозчас ги заведете
на бойното поле и бдете
да бъде водена борбата
в съгласие със правилата.“
Завели ги. Та кой от тях [1065]
в момента не изпитвал страх!
Треперейки, със смут в сърцето,
те хванали се за ръцете,
за да изчакат капелана
Бьолен. Когато той застанал [1070]
пред тях със мощите свещени,
те коленичили смирено
и се заклели. С глас мъжествен
крал Лъв във този миг тържествен
приканил всички да мълчат [1075]
и примерно да се държат.
Когато всичко се смълчало
мечокът Брюн и сенешалът
Бришмер отпред се появили
и велегласно обявили [1080]
как щял да мине тоз дуел.
Бришмер напътствено подел:
„Внимавайте в това, което
ще кажа, и ме поправете,
ако греша. Сега, сеньори, [1085]
Лисан пръв трябва да говори:
той с падане на колене
пред всички ще се закълне,
че нищо не е правил с цел
на Изангрен и на Рьонел [1090]
да стори зло и че без право
от Тиеслен е обвиняван
и от синигера. Лисане,
туй трябва тутакси да стане!“
Без ни най-малко да се бави, [1095]
Лисан запретнал си ръкава,
над мощите ръка протегнал,
по навик своя ум напрегнал
и се заклел в свети Жермен
и в Бога, че на Изангрен [1100]
злина изобщо не бил правил.
Едва се бил Лисан изправил
и коленичил на свой ред
вълкът, от силен яд обзет,
понеже чул Лисан как бърже [1105]
измъква се, как долно лъже.
Бришмер подканил Изангрен:
„Ти винаги си бил почтен,
приятелю. Без да се маеш,
ще трябва да опровергаеш [1110]
Лисан, щом ти за прав се смяташ.“
Вълкът повдигнал си главата
и рекъл с гняв необуздан:
„Аз заявявам, че Лисан
безсрамно лъже.“ След това [1115]
навел над мощите глава,
целунал ги и се помолил
на Господа беди, неволи
да му спести, за да се бие
така с Лисан, че да измие [1120]
срама си. После и земята
целунал, станал бързешката,
взел щита си, взор остър спрял
върху Лисан, в кръг завъртял
тоягата си във закана, [1125]
настойчиво Лисан подканил
да не се бави и с поклони
зачел достойните барони.
Лисан мълчал… Въздъхнал само
и спомен жив от младостта му [1130]
изплувал. Вече бил забравил
магиите, които правел
във миналото, и все пак
навреме си припомнил как
с кривак се правят пируети, [1135]
усетил сила във ръцете,
кривака взел, застанал прав
и се почувствал триж по-здрав
дори от замък укрепен.
Той в много битки бил кален [1140]
и притежавал тъй добра
школовка, че като игра
фехтовката с кривак владеел
и непрекъснато радеел
за подвизи. Нов меч блестял [1145]
в ръката му — след миг той щял
върху вълка да го стовари.
Но пръв го Изангрен ударил
и с тон надменен му подметнал:
„Лисане, грешно си пресметнал [1150]
ти свойте ходове и аз
ще ти платя, че с долна страст
съпругата ми изнасили
и мойто име орезили.“
„Сеньор, склони да бъдем квит. [1155]
Не можем с този ядовит
език са стигнем до задружност.“
„Лисане, коткаш ме ненужно.
След схватката със теб едва ли
ще можеш още да се хвалиш [1160]
със свойте долни хитрини.“
„Я по-разумно погледни
на този случай! Не се знае
кой в крайна сметка ще се кае.“
„Защо ли още да живея, [1165]
ако на теб не надделея
във тази битка?“ — разгневен,
отвърнал рязко Изангрен.
„Заплашваш ме… Добре, тогава,
щом изход друг не ни остава.“ [1170]
Вълкът със гняв необуздан
нападнал го, ала Лисан
предпазил се със своя щит
и мигом удар страховит
той му нанесъл по ухото. [1175]
Вълкът се олюлял, защото
тоз удар толкоз силен бил,
че много тежко го ранил
и кръв потекла. Изангрен
прекръстил се съвсем сломен, [1180]
след туй помолил се горещо
на Бог до схватка по-зловеща
да не се стига. После пак
той си представил точно как
Херсан му е изневерила, [1185]
усетил, че му липсва сила,
че губи всякаква представа
за времето, че по-зле става…
Лисан главата си извърнал
и на врага си не обърнал [1190]
изобщо никакво внимание.
Единственото му желание
било във ръкопашен бой
със него да не влиза той.
Затуй се поотдалечил, [1195]
но все така нащрек си бил.
И Изангрен се побоял
и затова и той стоял
на разстояние. Лисан
попитал го със вид припрян: [1200]
„Защо се бавиш? Да не смяташ
да се откажеш от борбата?“
И въпреки че Изангрен
изглеждал много притеснен,
при мисълта, че губи време, [1205]
все пак успял да се съвземе
и срещу своя осквернител
тоягата си запокитил.
Ала съвсем несполучлив
бил ударът му. Предпазлив [1210]
Лисан бил: той се извъртял
тъй пъргаво, че не успял
противникът да го улучи,
и като недобито куче
вълкът отстъпил неуверен. [1215]
А пък Лисан със вид наперен
му рекъл: „Драги Изангрен,
ти виждаш, че и Бог е с мен:
той знае кой е прав, кой крив
и като съдник справедлив [1220]
тъй стори, че на теб дори
кривакът ти изневери.
Аз ти предлагам помирение.
Отхвърлиш ли го, поражение
те чака. Трезво разсъди!“ [1225]
Вълкът отвърнал: „Не бъди
чак толкова самонадеян.
Аз силен съм и ще успея
да те сразя… Не дай си Боже
да победиш, тогаз до кожа [1230]
да ме острижат съм съгласен.“
И изходът бил вече ясен:
щом щитовете бойни взели,
един на друг те налетели.
Не го улучил Изангрен [1235]
и този път и, разгневен,
готов за ръкопашен бой,
встрани захвърлил щита той.
Лисан ударил го така
с кривак, че лявата ръка [1240]
му счупил. Те със всички сили
се вкопчили и продължили
ожесточено да се бият.
Не просто бой, а страхотия
последвала в леса тогава, [1245]
но ни един с победна слава
не се окичил. Изангрен,
понеже бил осакатен,
нападал и се отбранявал
със дясната ръка. Лют ставал [1250]
двубоят им. Неустрашимо
той биел се. Добре, че имал
по-остри зъби от Лисан,
та не след дълго бил съдран
кожухът рижав на злодея. [1255]
Но нямал си вълкът идея,
че другият от младини
владеел френски хитрини.
Коварно му подложил крак
Лисан, вълкът залитнал пак [1260]
и паднал възнак на земята.
Лисан ударил го в устата
и два-три зъба му избил.
От болка пак вълкът се свил,
Лисан изплюл му се в очите, [1265]
взел да го дърпа за ушите
и да му скубе настървено
мустаците. След туй надменно
и жлъчно рекъл: „Драги мой,
след малко ще се види кой [1270]
от нас е прав и кой е крив.
Чак толкова ли си ревнив,
че на терзание и мен,
и себе си ти в този ден
излагаш? На каква цена? [1275]
Заради твоята жена…“
Как Изангрен да му прости?
Той искал да му отмъсти
за таз обида, но не можел.
Но и от друго се тревожел [1280]
вълкът и към жените злобно
отправил хули долнопробни,
обхванат от небивал яд:
„Глупак е който в този свят
би на жени повярвал лесно. [1285]
Та колко между тях са свестни?
Каквото и да ти говори,
жената мисли за раздори.
Тя на пороци е носител
и от това, уви, горките [1290]
мъже си патят. В този час
кълна се, че в жена си аз
не бих могъл да имам вяра.
До този срам ме тя докара.“ 127
Така се вайкал той, дордето [1295]
Лисан го удрял по лицето,
обаче както го налагал,
изпуснал своята тояга,
вълкът понечил да я хване,
но всуе — не успял да стане… [1300]
Той на десницата си само
надявал се, но дързостта му
не стигнала. Взел шепа прах
Лисан и със един замах
той му го хвърлил във очите. [1305]
Но на вълка между зъбите
един от неговите пръсти
се плъзнал. Изангрен чевръсто
затворил своята уста
и пръста му чак до костта [1310]
прегризал. Кански рев надал
Лисан, а Изангрен успял
ръцете му отзад да стегне
така, че другият да легне
безпомощно върху земята. [1315]
Страх свивал на Лисан душата,
пред погледа му се стъмнило,
а Изангрен със всичка сила
го удрял. Почнал да се кае
Лисан: та той отлично знаел, [1320]
че клетвата си е престъпил
и че ще заплати прескъпо
за свойто клетвонарушение.
Как да очаква снизхождение
от Господа? А Изангрен [1325]
все тъй го биел озлобен.
Лисан не бил във състояние
да води бой и със стенание
поемал всеки негов удар,
треперел като при простуда, [1330]
но смятал, че е по-добре
тозчас на място да умре,
а не да бъде победен.
До крайна степен изтощен,
Лисан, като да бил умрял, [1335]
стон пронизителен надал.
Вълкът над него се навел,
подушил го, за труп го взел,
отпуснал го и си заминал
ведно със цялата дружина [1340]
мъже, пострадали от тоя
проклет злодей. Едва ли в Троя
тъй са ликували, когато
Елена влязла във палата,
както Тибер и Изангрен, [1345]
Брюн, Шантеклер, и Тиеслен,
Рьонел, Бьолен, бикът Брюан
възрадвали се, щом Лисан
в туй състояние видели.
От срам ни живи, ни умрели, [1350]
роднините му пожелали
веднага да се срещнат с краля,
но той молбата отклонил
и безусловно наредил
бесило за Лисан да вдигнат. [1355]
От участ зла той бил застигнат:
Тибер очите му завързал,
а сръчният Рьонел побързал
ръцете му отзад да стегне.
Ако Лисан смъртта избегнел, [1360]
той твърдо вричал се, че няма
с жестокости или с измама
злина на никого да стори.
А междувременно във двора
треперел всеки от вълнение [1365]
пред скорошното изпълнение
на смъртното му наказание.
Лисан, уж в знак на покаяние,
помолил да му разрешат
(тъй както си му бил редът) [1370]
надлежно да се изповяда.
Лъвът веднага заповядал
да дойде спешно сир Бьолен.
Пристигнал той и с вид сломен
Лисан си грешките признал. [1375]
Щом греховете му узнал,
Бьолен със вещина отсъдил,
че се налага той да бъде
наказан според регламента.
Обаче точно на момента [1380]
отец Бернар 128се появил
и щом видял как тъжен бил
Гримбер, поискал да узнае
тозчас причината каква е.
Разбрал, че в тази дандания [1385]
наскоро щели да убият
Лисан и тутакси изпитал
тревога. После деловито
до краля бързо приближил
и ниско му се поклонил. [1390]
А крал Лъв, който го познавал
отдавна и го уважавал,
най-дружески му знак направил
да седне. Брат Бернар отправил
молба към него да покаже [1395]
хуманност и да не накаже
Лисан: „Сир, знайте, че ядът
не може да отвори път
към Господа. На вас се пада
да проявите днес пощада [1400]
към него. С таз молба при вас
дойдох. Предайте го на нас,
на братството ни, във което
Лисан ще служи на небето —
на Бога, който разпнат беше, [1405]
за да спаси рода ни грешен.
Лисан с господен благослов
при нас ще стане образцов
монах. Отколе тук се знае,
че Бог по принцип не желае [1410]
на никой грешник гибелта.
Ако той има доблестта
най-искрено да се разкае
за всеки свой грях, знак това е,
че този християнин може [1415]
да иде в царствието боже.
А за Лисан без колебание
ще кажа, че на разкаяние
и праведност се е отдал.“
Не можел съвестният крал [1420]
тез доводи да не приеме
и обещал в най-скоро време
да повери на брат Бернар
и на небесния олтар
Лисан. И малко след това [1425]
той бил с остригана глава
и с братята като монах
се чувствал. Някои от тях
гостоприемство проявили
и с риба вкусна го гостили, [1430]
целейки да го привлекат
(тъй повелявал им дългът)
във лоното на манастира,
и във порядките на клира
го посветили. Най-почтено [1435]
държал се той петнайсет дена,
от всичко предоволен бил
и бързо се възстановил.
Той с изключително старание
обръщал нужното внимание [1440]
на проповедите във храма
и със доверие голямо
се ползвал. Като всеки брат
на Божията благодат
единствено се уповавал. [1445]
Обаче често се отдавал
на спомените си приятни:
как си похапвал многократно
кокоши кълки с наслаждение.
Как на такова изкушение [1450]
да устои? Той си наложил
със поведение набожно
да си спечели уважение
в монашеското обкръжение.
От храма вероизповеден, [1455]
след месата, веднъж последен
Лисан излязъл със псалтир
в ръката, шепнейки безспир
набожни химни. В миг видял,
че щедрият Тибо бил дал [1460]
на братята три угоени
петли. Лисан със разширени
зеници вгледал се във тях
и мигом го обзел ищах
крилца петльови на закуска [1465]
със удоволствие да схруска.
И си помислил: „Аз обет
не съм поемал занапред
да се въздържам от месце.
Та кой ли имал би сърце [1470]
така жестоко и кораво,
че строго да ми забранява
да ям месо. Късметът тук
днес ме споходи и напук
на козните и клеветите [1475]
аз ще покажа на вразите
на практика какво умея
и колко хитрини владея.“
Нощта настъпила, звездите
изгрели вече, а петлите [1480]
пред погледа му все кръжели.
Със няколко отскока смели
той бил при тях: един изял,
а с другите по-късно щял
да се гости и във пръстта [1485]
заровил ги. На сутринта
след месата Лисан пак там
отишъл тайничко и сам
изял и втория петел.
След туй, когато се навел [1490]
над третия, за да го сгризка,
един от братята отблизко
съгледал го и съобщил
на другите, че уличил
новодошлия в прегрешение. [1495]
Лисан поискал извинение,
но брат Бернар не се поддал —
нали и гарван бил изял
Лисан и то съвсем наскоро. 129
А междувременно бил сторил [1500]
редица кражби непростими
и всички непоколебимо
решили този нарушител
далеч от святата обител
да бъде тутакси изгонен. [1505]
Лисан и без това бил склонен
да си замине — не намирал,
че има смисъл в манастира
все тъй да му минават дните,
а пък и чувствал се заситен [1510]
и като че това и чакал.
Пак път поел той през шубрака
свободен, волен, но решен
да се разправи с Изангрен,
и срещу своите душмани [1515]
той сипел яростни закани.
Заклел се, че не ще престане
да търси начини да хване
лукавия Тибер, защото
и той виновен бил за злото, [1520]
което неведнъж търпял.
Съвсем случайно го видял
Рьонел и отдалече ядно
и гръмко викнал: „Пак ни падна
тоз, който търсеше бесило.“ [1525]
Това, естествено, вбесило
Лисан, но той си продължил
по пътя и след малко бил
в бърлогата си. Там жена му
отдавна все за него само [1530]
тревожела се по цял ден,
защото зарад Изангрен
Лисан е трябвало да страда.
Посрещнали го със отрада
и тя, и нейните два сина [1535]
и явно имало причина
да тържествуват: в свойта къща
стопанинът се пак завръщал.
А той, с тонсура на монах,
със свиващ се от глад стомах, [1540]
на масата се настанил
и до насита ял и пил.