Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Не се е излекувало нищо. Леля Джеврийе започнала да си представя своя съпруг, без да гледа снимките. От време на време се хващала, че променя лицето му — добавяла му прошарени мустаци или тук-там по някой и друг кичур коса. Изчезването на снимките съвпаднало с превръщането на леля Джеврийе в строга учителка по турска история.

В стаята срещу нея спи леля Фериде. Тя е умна и креативна, не жена, а колаж. Само да можеше да удържи на едно място отделните си части. Необичайно е да си толкова чувствителен, страхотно е да си толкова чувствителен, плашещо е да си толкова чувствителен. Тъй като по всяко време може да се случи нещо, тя никога не е сигурна за почвата под краката си. Няма усещане за безопасност и приемственост. Всичко изниква на откъслечни части и парченца, които молят да бъдат съединени, а в същото време оспорват самото понятие за цялост. От време на време леля Фериде си мечтае да има любовник. Иска любов, която да я погълне напълно, толкова пълно, че да обхване и многобройните й тревоги, особнячествата и отклоненията й. Любим, който да обожава всичко в нея. Леля Фериде не иска любов, която да е добра с добрите й страни, но да отхвърля тъмната й същност. Тя има нужда от човек, който да бъде с нея и в добро, и в зло, и в здравомислие, и в лудост. Сигурно заради това на ненормалните им е трудно да се срещат с някого — мисли си тя, — не защото им хлопа дъската, а защото е трудно да намериш някого, готов да се среща с толкова много хора в един човек.

Но това са само мечти наяве. Насън леля Фериде вижда не любовници, а абстрактни колажи. Нощем създава пъстри картинки с изумителни багри и най-различни геометрични фигури. Духа силен вятър, океанските течения се плъзгат заедно с него и светът се превръща в орбита с безброй възможности. Всичко изградено може да бъде разрушено в едно и също време. Лекарите са казали на леля Фериде да го кара спокойно и редовно да си взима хапчетата. Те обаче не знаят почти нищо за тази диалектика. Гради и руши, гради и руши, гради и руши. Умът на леля Фериде е отличен художник на колажи.

До стаята на леля Фериде е банята, после е стаята на леля Зелиха. Тя е будна. Седи с изправен гръб в леглото и оглежда помещението, сякаш е на друг, сякаш запаметява подробностите, за да се почувства по-близко до непознатата, живееща тук.

Гледа дрехите си, десетките поли, всичките къси, всичките ярки, нейният си начин да се опълчи срещу нравствените закони, сред които се е родила. По стените има рисунки и плакати с татуировки. Леля Зелиха е жена към четирийсетте, но в много отношения стаята й е като на тийнейджърка. Вероятно никога няма да порасне и да загуби вътрешния гняв, гнева, който неволно е предала и на дъщеря си. Начинът й на мислене е такъв, че за нея не е жив никой, който не е в състояние да се вдигне и да се разбунтува, който не притежава способността да е несъгласен. Ключът към живота е заложен в съпротивата. Останалите хора се числят към два лагера — зеленчуците, на които им харесва всичко, и чаените чаши, които, макар и да не харесват много неща, не притежават силата да се опълчат. От двете именно вторите са по-страшни. Навремето, когато още си пишеше правила, леля Зелиха измисли едно и за тях.

Желязното правило на благоразумната истанбулчанка: ако си крехка и чуплива като чаена чаша, или намери начин никога да не срещаш вряла вода и се надявай да се омъжиш за идеален съпруг, или се подложи и се счупи възможно най-бързо. В противен случай — спри да си чаена чаша!

Леля Зелиха бе предпочела третия път. Ужасяваше се от чупливостта. И досега беше единствената жена в семейство Казанджъ, способна да се вбеси на чаена чаша, която се е пукнала от напрежение.

Леля Зелиха посяга към пакета „Марлборо Лайтс“ на нощното си шкафче и пали цигара. Възрастта не се е отразила на навика й да пуши. Тя знае, че и дъщеря й е пушачка. Всичко това звучи като тъпо предупреждение от брошура на Министерството на здравеопазването: Децата на хора, пристрастени към пушенето, са изложени на три пъти по-голяма опасност също да станат пушачи. Леля Зелиха се притеснява за Ася, но е достатъчно умна да усеща, че ако й се меси прекалено много и проявява признаци на недоверие, само ще отприщи реакция. Трудно е да се прави, че не се тревожи, както й е трудно собственото й дете да я нарича „леля“. Това я убива. И все пак тя продължава да се надява, че може би така е по-добре и за двете. Това някак е освободило и детето, и майката — двете трябваше формално да се откъснат, за да могат да се свържат физически и духовно. Аллах й е свидетел, лошото е само, че тя не вярва в съществуването Му.