Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Ще надживее и теб, и дори децата ти! — беше прихнал търговецът, сякаш е много смешно стоката да надживее купувачите. — Не е ли невероятно, че парче дърво живее по-дълго от нас?

Макар да знаеше, че с тези думи търговецът иска да покаже качеството на стоката, Ованес Стамбулян бе усетил как го жегва тъга.

Въпреки това беше взел писалището. Заедно с него бе купил от същия магазин и брошка — красива брошка, с форма на нар, деликатно покрита с тънички златни нишки, леко пукната по средата, със зрънца от червени рубини, които грееха отвътре. Обясниха му, че е изработена от майстор арменец в Сивас. Ованес Стамбулян я купи подарък като за жена си. Смяташе да й я поднесе довечера, след вечеря, или може би — по-добре — преди това, веднага щом приключеше с главата.

От всички глави, които беше написал, тази бе най-мъчна. Ако знаеше, че ще му бъде толкова трудно, вероятно щеше да се откаже от цялото начинание. Но беше затънал до гуша в книгата и единственият начин да се измъкне, бе да я довърши. Ованес Стамбулян, именит поет и журналист, пишеше тайно книга, която нямаше нищо общо с основните му занимания. Нищо чудно накрая да го отхвърлят, да му се присмеят и да го охулят. Във време, когато цялата Османска империя беше обзета от грандиозни начинания, революционни движения и националистично разцепление; във време, когато арменската общност постоянно раждаше новаторски идеологии и пламенни спорове, Ованес Стамбулян се беше усамотил в къщата си и пишеше детска книжка.

Никой дотогава не бе писал детска книжка на арменски, беше почти немислимо. Защо нямаше и едно-едничко произведение в това литературно минало? Дали защото арменското малцинство се бе превърнало в общност, неспособна да възприема децата си като деца? Дали детството не беше безполезен лукс, отказан на малцинство, което трябваше да порасне възможно най-бързо? Или причината бе, че литераторите в Истанбул бяха откъснати от устните традиции, вярно предавани от арменските баби на техните внуци?

Книгата беше озаглавена „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“. Беше за гълъб, който, докато летял заедно със семейството и приятелите си над Земята на блаженството, се изгубил високо в синьото небе. Спирал в не едно и две села и градове — малки и големи, търсел своите близки и където и да отидел, чувал нова приказка.

По този начин Ованес Стамбулян обединяваше в книгата стари арменски приказки, повечето предавани от поколение на поколение, някои отдавна забравени. В цялата книга оставаше верен на духа на приказките и почти не променяше думите. Сега обаче смяташе да завърши сборника със своя приказка. След като приключеше, книгата щеше да бъде издадена в Истанбул и после разпространена в големи градове като Адана, Харпут, Ван, Трабзон и Сивас, където живееха голям брой арменци. Мюсюлманите бяха започнали да използват печатарската машина преди около два века, но много преди това арменското малцинство вече печаташе свои книги и текстове.

Ованес Стамбулян искаше родителите да четат тези приказки на децата си всяка вечер, преди да си легнат да спят. По ирония на съдбата през последната година и половина книгата му бе отнела много време и самият той не бе общувал често с децата си. Всеки следобед влизаше в тази стая, сядаше на писалището и пишеше до премала. Всяка вечер, щом излезеше от стаята, децата му вече бяха по леглата и спяха. Поривът да пише сякаш бе омагьосал всичко и всички в живота му. Но за щастие скоро щеше да приключи. Тази вечер пишеше последната глава, най-трудната. След като я завършеше, щеше да слезе долу, да завърже целия текст с панделка, да скрие във възела златната брошка и да поднесе на жена си пакета. „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“ бе посветена на нея.

— Прочети я, моля те — щеше да й каже. — Изгори я, ако не е достатъчно добра. Цялата. Обещавам, няма дори да питам защо. Но ако смяташ, че е добра, достатъчно добра, за да бъде издадена и разпространена, те моля да я отнесеш на Гарабед Ефенди в издателство „Зора“.

Ованес Стамбулян уважаваше най-много мнението на жена си. Тя имаше изискан вкус за книги и изобразително изкуство. Благодарение на гостоприемството й белосаният конак край Босфора още преди години се бе утвърдил като средище на интелектуалци и художници и беше посещаван от литератори — някои известни писатели, други решени да се утвърдят. Идваха да похапнат и да пийнат, да четат, да размишляват и да обсъждат разгорещено творбите на другите и още по-разгорещено — своите.