Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Вече се е зазорило. В този миг градът е лепкава, почти желатинова, аморфна маса — наполовина течен, наполовина твърд.

За Вселенския Взор горе на небето домът на семейство Казанджъ сигурно прилича на проблясващо кълбо замърсени прашинки сред сенките на града. Сега в повечето стаи е тъмно и тихо, в някои обаче свети.

Между обитателите в дома на Казанджъ, които са будни в този час, е Армануш. Тя стана рано и веднага включи компютъра — изгаряше от нетърпение да сподели в Кафене „Константинополис“ за стъписващата случка от предния ден. Описа бохемските среди в Истанбул и после кавгата, като разправи накратко за всеки герой и всяка подробност, която бе забелязала в кафене „Кундера“. Сега разказва надълго и широко за Карикатуриста Алкохолик, като добавя новото приложение, което той е намерил, за виното върху масата.

Вижда ми се забавен — пише Анти-Кавърма. — Значи според теб може да отиде в затвора, задето е нарисувал министър-председателя като вълк? Хуморът е сериозен бизнес в Турция!

Да, този тип изглежда готин — съгласява се Лейди Пийкок/Сирамарк. — Разкажи ни повече за него.

Някой обаче е изтълкувал по съвсем различен начин случката.

Стига бе, хора, няма нищо готино и интересно нито в него, нито в другите от това западнало кафене. Толкова ли не разбирате, всички те са лица и имена от бохемските, авангардистки, художествени среди в Истанбул. Типичен елит в страна от Третия свят — мразят себе си повече от всичко друго по земята.

Армануш се въси от острия език на Барон Багдасарян и се оглежда.

Ася спи в другия край на стаята със Султан Пети, свит на кълбо върху гърдите й, със слушалки на главата и разтворена книга в ръката — „Тоталност и безкрайност. Есе върху външността“ на Еманюел Левинас. До леглото й има и кутийка от компактдиск — Джони Кеш стои, облечен от глава до пети в черно, на фона на сивото мрачно небе с куче от едната страна и котка — от другата, и гледа кисело нещо далеч извън кадъра. Ася е спала с плейъра, включен на повторение. И в това отношение е истинска дъщеря на майка си — способна е да се опълчи срещу всякакви гласове, но не и да се справи с тишината.

От мястото си Армануш не чува текста, но пък долавя ритъма на повтарящите се парчета. Приятно й е, че баритонът на Джони Кеш се лее от слушалките в стаята, както й е приятно да слуша и различните звуци, долитащи отвътре и отвън — сутрешните молитви, които кънтят от джамиите в далечината, млекаря, тракащ с бутилките, които оставя пред бакалията отсреща, изненадващо синхронизираното дишане на Султан Пети и Ася — нещо средно между свистене, похъркване и мъркане, макар че невинаги е лесно да определиш кой кое издава, и звука от собствените й пръсти, които се движат по клавиатурата и търсят най-добрия отговор за Барон Багдасарян. Утрото е съвсем близо и въпреки че не е спала достатъчно, Армануш е въодушевена, обзета от ликуването, което идва, когато разгромиш съня.

Долу е стаята на баба Гюлсюм. Тя може и наистина да е прероденият Иван Грозни, но за тази суровост си има причина. Подобно на мнозина, които накрая са огорчени от живота, баба Гюлсюм също си има история. Израсла в малко градче на Егейско море, в идилия, но и недоимък, омъжила се е за мъж от Казанджъ — род, много по-заможен и по-изтънчен от нейния, но и определено по-злочест, притеснявала се, че е млада провинциалистка, станала жена на единствения син в жизнерадостно, но и подвластно на какви ли не беди семейство, била смазана от бремето, че от нея се иска на всяка цена да роди синове, колкото повече, толкова по-добре, понеже никога не се знае колко ще живеят, а давала живот все на момичета и търпяла болката да вижда как след появата на всяка дъщеря мъжът й се отчуждава все повече.

Левент Казанджъ бил неспокоен човек, който не се е колебаел да използва каиша, за да вкара в пътя жената и децата си: Момче, ако Аллах ме бе дарил с момче, всичко щеше да е наред. Три момичета едно след друго и накрая мечтата, четвъртата рожба — най-сетне момче. С надеждата, че съдбата им се е променила, те опитали пак — пето дете, но то било момиче отново. Мустафа обаче бил достатъчен, той бил всичко, от което се нуждаели, за да се продължи родът. Това бил Мустафа, маминото синче, глезеника, любимеца, винаги предпочитан пред момичетата до степен да се задоволяват всички му прищевки… после песента свършила и в мечтата се прокраднали мрак и отчаяние — Мустафа заминал за Съединените щати, за да не се завърне никога.