Инджи Арал - Лилаво

За момент настана страшна тишина и след това отвсякъде се понесоха писъци и викове. Паникьосани хора се блъскаха, тичаха, бутаха се с лакти. В суматохата не можеше да се разбере кой накъде тича. Женски писъци се смесваха със строгите викове на бодигардовете, кой знае защо, едва сега забелязали двамата мъже, прескачащи през маси и столове. Разпръсквайки множеството, те бягаха към залива. Втурнаха се да ги гонят.

Всички светлини бяха запалени. Треперейки, Ренгинур се наведе над главата на Илхан. Погледна го със замръзнал, празен и невярващ поглед. Армаган се наведе и се опита да я вдигне. Ренгинур не стана, не се остави в ръцете му. Безнадежден, пълен с болка вик се изтръгна от нея. Погали кървавата глава на Илхан и започна да крещи, когато думата „смърт“ достигна до съзнанието й.

Хвърли се върху него. Опитаха се да я повдигнат, започна да се мята, изцапа се в кръв. Фатмуш заедно с лекаря до нея дотича с пребледняло лице и прегърна дъщеря си, която се тресеше в ръцете на Армаган. Няколко души я повлякоха и насила я отдалечиха от трупа. После видя Гюлджан. Хванала се за ръката на Фиген, пребледняла като свещ, гледаше слисано мъртвото тяло на брат си, готова всеки момент да падне до него.

Някой дръпна една покривка от масата и покри трупа на Илхан.

Армаган участва във всички процедури, които се извършваха при подобни случаи — протокол от местопрестъплението, събиране на доказателства, изпращане на трупа в моргата и разпит в полицейското управление. Действаше хладнокръвно и умело, показа се здравомислещ и уверен, поемайки контрола в свои ръце, точно както би постъпил самият Илхан, ако в хотела му бе убит негов близък или служител.

Докато се занимаваше със съдебните процедури, бе замаян от шока, предизвикан от жестокия, стъписващ факт. Машинално отговаряше на всички въпроси. Когато се връщаше от полицията, беше останал без сили, за да утешава когото и да било. Тръгна бавно към градината.

Зазоряваше се. Когато започна да осъзнава случилото се, изпитвайки нарастващо чувство за безвъзвратна загуба, разбра, че стои край басейна. От доста време гледаше плуващите във водата разноцветни цветя с откъснати дръжки, които изглеждаха съвсем безсмислени. Червени, лилави, пъстри петунии, жълти и червени рози, арабски жасмин, бугенвилии… Колко нелепо изглеждаха сега в блестящата синкава вода. Сякаш случайно нарисувани във водата, невинни и същевременно тъжни.

Потърси с поглед покривката, с която закриха Илхан. Вече я нямаше там. Върху каменната настилка под краката му имаше следи от кръв. Затвори очи и за момент се олюля. Забеляза засъхналите кървави петна по ризата и по ръцете си, когато понечи да се захване за края на една маса. Изненада се, че е жив и здрав, засрами се от това. Отиде на плажа, клекна до едно от огражденията и се разплака. След преживения шок сълзите му се изливаха от само себе си.

Плака, докато изплака цялата си насъбрала се мъка. Хладината на утрото караше човек да настръхне, но бе и успокояваща. Притъпяваше напрежението, събуждаше съсипаното му тяло. Ослуша се. Дишаше бързо, но равномерно. Да, беше жив. Но въпреки това изпитваше чувството, че реално не съществува или че се намира на място, където не трябва да бъде. Принуда, която приличаше на участие в роман с драматичен финал, който не е бил замислен предварително. Погледна наоколо с търсещ поглед, като че ли очакваше някой да го повика, за да повярва, че е жив.

Всичко му се стори пусто и изоставено. Къщите, прозорците, цветните хавлии, които се ветрееха по балконите, знамената пред хотела и бъркотията, последиците от снощната забава. Предметите сякаш бяха жалко оголени пред лицето на смъртта и бяха пренесени в нереална вселена. Също и щастието, бляскавите светлини, звуците, жалбите, монотонните разговори, изображенията, амбициите и мъките. Смъртта бе единствената реална действителност. Всичко останало бе плод на въображение, изписано върху хартия от някой неизвестен, пораженчески настроен тип.

Почувства болката, която се надигна откъм врата и го удари в стомаха. Нямаше сили дори да седне. Това бе нещо конкретно. Много конкретно. Конкретно, колкото да обичаш, да съжаляваш, да тъгуваш и да ти е мъчно за хората, които си изгубил.

„Обичах те. Никога не можах да ти го кажа, но е така и ти го знаеше, Илхан! Когато като деца лежахме един до друг, ти ми разказваше за духовете и аз се смеех, защото не ти вярвах, но въпреки това с удоволствие слушах твоите приказки. Помниш ли? Ти също много ми се смееше, че се страхувам от полицаи и от черепи… Сега виждам лицето ти, когато беше дете. Неизбледнелите все още спомени от съвместно изживените детски и младежки години. Онези замъглени в полуздрач години.“