Инджи Арал - Лилаво

— Много се радвам, че дойде, Гюлджан — каза Ренгинур. — Как си? Добре изглеждаш… — Без да дочака отговора, бързо се обърна към Армаган. — Вие как сте?

— Добре съм, мила, екстра съм, благодаря ти — отговори той. Безпокойството и разсеяността му от обяда бяха изчезнали. Като че ли неочаквано се бе оживил.

— За да видиш дъното на морето, трябва първо да се гмурнеш — промълви Гюлджан, като че ли отговаряше на някого.

Думите й се сториха на Ренгинур предизвикателни и никак не й харесаха.

— Аз се страхувам да се гмуркам в морето — изрече тя. — Страх ме е, когато не усещам твърда почва под краката си.

— Недей! — прошепна Илхан, поставяйки ръката си върху рамото й.

— Понякога даже хора, които се страхуват да плуват, добиват смелост и без страх се хвърлят в бурно море, сред опасни вълни — продължи Гюлджан.

Ренгинур се напрегна.

— Мила Гюлджан, всички живеем с различни рани и полагаме усилия да продължим живота си въпреки тях — намеси се Илхан с остър тон. — Недей, сестро…

— И без това няма да остана дълго, знаеш, че не ми е възможно. С Мелике ме доведохте насила… — каза Гюлджан.

— Добре стана, че те доведохме — прекъсна я Мелике.

За момент Ренгинур завидя на Мелике. Изглеждаше много по-елегантно от нея. Облечена бе в млечнокафява тясна рокля с презрамки и бе покрила раменете и гърдите си с красив шифонен шал в същия тон. Старинна диамантена брошка във формата на лист придържаше шала към роклята. Беше висока, фина, толкова красива и впечатляваща, че до нея Ренгинур се почувства съвсем нищожна и се натъжи.

— Рождените дни, сватбите, веселбите са неща, които ни освобождават от самотата и тъгата, макар и за кратко — отбеляза Фиген. — Имаме нужда един от друг. Даже когато умре, човек има нужда от някой, който да затвори очите му и да постави в гроба безжизненото му тяло. — Фиген усети, че Армаган я наблюдава, и обърна глава към него. Спомни си сватбената им гощавка в Синоп. Сега Армаган излъчваше свенлив оптимизъм, който й напомни за тогавашната церемония. „Не знам какво ще стане. Зависи от него“, помисли си тя.

— Колко хубаво говориш, Фиген. Но ела и питай мен, виж какво ми е отвътре — каза Гюлджан.

Вглеждайки се в Гюлджан, Ренгинур си каза, че изглежда така, като че ли мъката й доставя удоволствие. Илхан й бе разказал и тя знаеше за брака й, за нещастието й. Хора, които не намираха смисъла на живота си извън собствените си деца и това бе единствената им връзка с живота, преживяваха страхотен срив, ако изгубеха някое от тях. „Не че я омаловажавам, но и смъртта е част от живота — продължи да разсъждава наум. — Ето, и баща ми умира още млад и… Но това бе нещо друго.“ Ако загубеше Ялъм… Жестока болка проряза гърдите й. Не, това наистина би било непоносимо! Сигурно би се самоубила. Категорично! Можеше ли да се самоубие наистина? Сигурно Гюлджан би се самоубила, ако беше толкова лесно. Повдигна ръце и отметна назад косата си, за да отхвърли лошите мисли. Взе цигара от пакета пред себе си и изчака Илхан да я запали.

— Ялъм много се е впечатлил от куклите — каза му тя.

— Имате много сладко детенце — нежно се усмихна Мелике. — Колко е пораснал. Преди малко му се нарадвах. Косичката му е като слама и мирише на слънце. Развълнувах се, прииска ми се да родя, да стана майка…

— Е, време ти е да се омъжиш — беше Илхан.

— Търся подходящ мъж, но не за брак, а за да ми направи дете — каза Мелике. — Ако не го намеря в следващите няколко години, ще родя с изкуствено оплождане. Разбира се, ако ми гарантират, че е от умен, красив и представителен индивид.

Сервитьори подреждаха масата с отбрани специалитети. Един от тях очакваше поръчката за питиетата. Илхан му обясняваше нещо.

Армаган погледна към Мелике. На колко ли години бе в момента? На двадесет и осем, двадесет и девет… Сигурно е имала дузина любовници. Движеше се сред богати любители на антики. Беше естествена, привлекателна, но ето че не можеше да си намери някого, за когото да се омъжи. Или някого, когото да обикне… А може би любовното й чувство бе закърняло. Армаган бе студент, когато тя се роди. Помнеше я като бебе.

Мелике бе на седем-осем години, когато почина баща й Кемал, който им беше братовчед. Когато майка й се омъжи за девера си Бехзат, престанаха да се срещат. Не защото бяха прекъснали връзките си с роднините и рядко идваха в града, а защото Бехзат бе луд привърженик на консервативната религиозна партия и защото заради него майката на Мелике се бе превърнала в безлична сектантка. Даже забулиха Мелике, когато навърши петнадесет години. След този случай и Илхан, и Армаган престанаха да считат Бехзат за роднина. А наскоро научиха, че в продължение на много години я е изнасилвал. След като майка й миналата година почина, една нощ Мелике се бе отпуснала и през сълзи бе разказала на Гюлджан какво е изтърпяла от чичо си между дванадесетата и седемнадесетата си година.