Инджи Арал - Лилаво

„Не ми е купил колието, което исках. Тази вечер ще бъда по-студена в леглото.“

Съблече се без желание. Откъм отворения прозорец се носеше аромат на мента. Докато минаваше гола покрай прозореца, за миг погледна навън, без да се стеснява от голотата си. Видя обагрените в лилаво последни лъчи на слънцето, което потъваше зад оранжевия хоризонт, и замъглените силуети на маслинови дръвчета в далечината, потрепващи във вечерната прохлада. Оркестърът вече свиреше. Отдалеч мелодиите се носеха на вълни, снишаваха се и изпълваха стаята. Мислеше си, че й предстои чудесна вечер, но вътре в себе си таеше някакво безпокойство, подобно на разочарование. Вероятно водена от желанието си непременно да облече онази рокля, наистина бе надценила тържеството тази вечер. А трябваше да се досети, че роднините и гостите на хотела, които щяха да участват в забавата, щяха да бъдат облечени семпло, с удобни дрехи и нямаше да им направи впечатление как е облечена тя. Не, това нямаше да е репетиция за сватбата им. За нейните близки щеше да е първият рожден ден на незаконното й дете, а за другите гости — поредната приятна вечер за отпуската им. При това положение нямаше значение какво ще облече.

„Може би избързвам“, помисли си. Илхан ще й поднесе подаръка след малко. А може и да е забравил.

— Мили, какъв подарък купи за сина ни? — попита тя, присядайки гола на леглото.

— Ах, извинявай. За него купих играчка, но забравих да ти дам твоя подарък. — Нетърпеливо се наведе над чекмеджето с бельо и извади кадифена кутия. Дойде и седна до нея. Отвори кутията. Вътре имаше изумрудено колие. Беше много по-голямо, по-стилно и красиво от онова, което бе видяла на витрината на златарския магазин в Измир.

— Великолепно е! Хайде, сложи ми го ти.

Целуна Илхан, който постави колието на врата й.

— Много те обичам. Ти си толкова досетлив, нежен и… — погали камъка със зелени отблясъци върху голата си гръд. — Откъде намери нещо толкова красиво, любими?

— Това е много старо колие, антика е — обясни й Илхан. — Поисках да е нещо достойно за теб…

— Мелике ли го намери, племенницата ти, която се занимава с антикварни предмети? Наистина е прекрасно!

— Бяхме сигурни, че ще ти хареса.

Ренгинур се почувства в центъра на всичко, което я заобикаля, и най-вече като център на бъдещия живот на Илхан. Той всеки миг сякаш създаваше съвместния им живот наново, сякаш в него не е имало друга преди Ренгинур. Нямаше нужда да го изразява с думи, да го демонстрира или да го заявява пред другите. Дълбочината на тяхната връзка имаше значение само за тях двамата. Можеше да е неудобна и неразбираема за други, но това нямаше значение.

— Хайде, облечи се вече, закъсняваме. Чакат ни.

Докато Ренгинур си подбираше дрехи от гардероба, Илхан се вгледа в голия й гръб и налетите бедра, изпитвайки в сърцето си безкрайно щастие, което чувства само притежателят на безценно произведение на изкуството. Червената светлина на залязващото слънце, изпълваща стаята, се разливаше върху прозрачната й кожа и я превръщаше в красива бронзова статуя. Истината е, че Ренгинур бе жена, създадена не да бъде гледана, а галена. Цялото й същество призоваваше страстта. След обяда се бяха любили, но ако сега имаше време, отново би правил любов с нея. Отложи желанието си за през нощта. След забавата, като останат насаме в тишината и самотата на нощта. Приближи до нея, взе от ръцете й копринения сутиен и след като обхвана с шепи гърдите й, постави сутиена и го закопча, след което притисна с тяло бедрата й, погали ги и я остави.

— Забравих да те попитам, успя ли да доведеш Гюлджан? — попита Ренгинур.

— Взех Мелике и отидохме заедно при нея. Тя много обича Мелике. Добре се получи, тя й помогна да се облече и да се приготви. Мисля, че доста е пила през деня.

— Дано не й прилошее. Поне тази вечер не й давайте да пие.

— Когато пие, й олеква. Ако се напие, в най-лошия случай ще я сложим да си легне, нищо няма да й стане.

Ренгинур облече блуза в яркозелено и бял панталон. Блузата, която се връзваше на врата и оставяше открити раменете и гърба й, стоеше много шик и колието се открояваше.

— Ето, така стана много добре — одобри избора й Илхан.

— Гюлджан не ме обича — въздъхна Ренгинур. — Нито една от твоите роднини не се отнася към мен със симпатия. Гледат ме осъдително. Не знам как да се държа с тях.

— Мила моя, жените държат да живеят в рамките на някакви правила и това ги прави нещастни. А когато видят щастливи жени, не прощават и стават по-консервативни и от мъжете, защото виждат заплаха и за собствения си ред.