Инджи Арал - Лилаво

— Наистина ли не се казваш Рамадан? — бе се разтревожила Фикран.

— Не, казах го ей така, но може и да е вярно.

Искаха луди пари. Дори да дадеше всичките си спестявания, пак нямаше да стигнат. При това положение трябваше да уговори Реван да продаде апартамента си в „Етилер“. В продължение на седмица неспокойно обмисля какво да прави, как да й обясни ситуацията. Не можеше да й разкрие плана, защото тя нямаше да одобри подобен вариант. Щеше да се изплаши. А и колкото и да се ядосваше на Илхан, не би се съгласила да бъде убит.

Фикран се обади по телефона на Реван и й обясни, че е намерила много добър адвокат, човекът дал гаранция, че ще развали делото, но ще им коства много скъпо и затова трябва да намерят пари. Нямаше начин да се преборят с човек като Илхан, ако нямаха пари. Освен това не се налагало да идва в Истанбул. Достатъчно е да направи генерално пълномощно на името на Фикран и да й го изпрати, тя ще уреди всичко. Реван се развълнува, но както и очакваше, не прие предложението. Седмица по-късно си дойде в Истанбул. Искаше да види адвоката, да говори с него, за да е сигурна. Освен това трябваше да изпратят пари на Кумру и възнамеряваше да продаде апартамента.

Един ден по обяд отидоха при един мним адвокат, който Рамадан бе намерил. Очакваше ги добре облечен, едър, около шестдесетгодишен мъж. Обясни им надълго законите, каза, че ще удължи делото, за да бъде обявено решението за развод за нищожно, и как после ще го спечели. Обвини предишния адвокат на Реван в неопитност, дори в съучастничество с отсрещната страна, изразявайки й съжалението си за случилото се. Положението бе трудно и безнадеждно. Можеше искът да бъде отхвърлен. В краен случай можеше да поискат нова и подробна експертиза на имотното състояние на Илхан, да заведат иск за обезщетение и да поискат по-справедлива подялба. Думите му бяха убедителни и внушаваха доверие. Но работата щеше да е трудоемка. Ще се дадат подкупи, ще се наеме човек, който да проучи имотното състояние, и за всичко това ще трябват пари. Налагаше се да ги приготвят. Една част ще се даде предварително. Проучванията им ще продължат, но тъй като съдът ще излезе във ваканция, през есента ще подновят делото. Реван се бе обнадеждила. Очите й сияеха, развълнувана задаваше въпроси на човека. Те щяха да решат проблема за пълномощното.

Реван обяви къщата за продан. Но не се върна във вилата. Прекараха юли и август заедно в Истанбул. Стаята на Фикран бе възвърнала предишния си скучен вид, а срещите й с Рамадан бяха затруднени. Няколко пъти се видяха навън, в хотели, но младежът каза, че е по-добре да не ги виждат заедно. Фикран се потопи в монотонността на домашния живот. В началото на септември наемателят на Реван купи къщата, макар и малко под действителната й стойност. Когато формалностите по продажбата бяха готови и Реван получи парите, Фикран й напомни, че възможно най-скоро една трета от тях трябва да се предадат на адвоката.

— Добре, утре ще се обадя по телефона и ще му ги занеса — каза Реван.

— Аз имам работа там, мога да ги занеса, а половината от останалите пари ще те помоля да ми дадеш назаем, през октомври ще ти ги върна — каза Фикран.

— Боже мой, за какво са ти? Мислех, че имаш повече пари от мен.

— Нямам, мила, откъде си правиш такива изводи! Виж, от месеци не са плащани училищните такси на Кумру. Тя мислеше да ти каже по телефона, но я досрамя. Обещах й, че аз ще ти обясня.

В момента не знаеше къде е Рамадан, но мислеше за него. Най-вече за това, какво прави. През първата седмица на септември Рамадан взе половината от парите и замина.

— Аз ще ти се обадя — й каза. — Да не си посмяла да ме търсиш.

За да може по-подробно да следи хода на събитията, преди десет дни Фикран отиде на вилата. В присъствието на Реван не можеше да говори спокойно по телефона. Но преди да тръгне, подхвана темата пред Реван. Припомни си разговора помежду им:

— Ако сега стане някакво нещастие с Илхан, всичко би се разрешило от само себе си, нали, Реван…

— Къде ти!

— Никога не се знае. Току-виж, станало…

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не искаш той да умре? Е, аз също го искам.

— Откъде ти хрумват тези неща… Изплюй камъчето!

— Ако ти кажа, че нещо такова ще се случи?

— Досетих се, когато ми поиска пари. Да не би да си се набъркала в нещо?

— Аз нищо не знам. Само знам, че ще стане. Парите, които взех от теб, бяха вложени в това.

— Знаех си! Говорих с Кумру… и все пак не бях сигурна… Господи, какво говориш? Ти луда ли си? Да не би да си наела някого, ти си луда, наистина си полудяла! Господи, това не може да бъде вярно, ще се набъркаме в голяма беда. Не, това не може да стане, не може, казвам. Кой е този, ох, не мога да повярвам…