Инджи Арал - Лилаво

— Но аз не желая да живея извън правилата. Кога най-сетне ще свърши всичко това?

— Бъди търпелива. Малко остана. Няма да разреша на никой да те обижда. Не прави нещо специално, за да се сближаваш с тях, моля те! Гюлджан с всички се държи сурово. Не й обръщай внимание. Тя е толкова измъчена и нещастна. И е сърдита на всички, които не се измъчват като нея.

— Ей така ще оставя косата си — Ренгинур повдигна с ръце разпилените си върху раменете коси.

— Чудесна си — усмихна се Илхан. Беше обул памучен панталон и красива бяла риза. — Хайде, любов моя, ако си готова, да тръгваме. Къде е синът ни?

— Майка го взе и го отведе. Ще гледат куклен театър.

Небето се преобразяваше от морскосиньо в тъмносиньо. Бризът бе утихнал, не помръдваше нито лист. Светеха само няколко лампи и мястото за забавата се намираше в сладостен сумрак, който провокираше чувствата. Сервитьорите обикаляха около разположените край басейна маси и се опитваха да запалят свещите, поставени в украсени стъклени фенери. Пред шведската маса се бяха струпали хора. Въпреки че не знаеха чий рожден ден се празнува, те изглеждаха много доволни. Оркестърът свиреше лежерни латино мотиви и не се налагаше гостите да викат, за да се чуват. Илхан и Ренгинур спряха край дансинга. Илхан потърси с поглед брат си и сестра си. Да, бяха там. Семейната маса бе подредена край басейна, откъдето се откриваше изглед към морето. Армаган, Фиген, Гюлджан и Мелике.

Тръгнаха между бляскаво украсените маси и прекосявайки синкавия здрач, се отправиха към онзи край.

— Аз да проверя къде е мама — сети се изведнъж Ренгинур. — Ти върви, идвам веднага.

Сцената на малкия куклен театър бе построена, играта бе започнала. Деца на различна възраст и доста възрастни гости се смееха и възторжено ръкопляскаха на играта, подскоците и майсторските номера на куклите. Фатмуш седеше на първия ред с малкия Ялъм на ръце. До нея беше докторът. Макар че бебето не разбираше играта, то издаваше доволни звуци. Ренгинур отиде до тях. Целуна детето, погали го по главата. Детегледачката, седнала на стола зад Фатмуш с чанта, пълна с дрешки, кърпи и памперси, мълчаливо очакваше заповедите й.

— Позанимай се с Ялъм, докато дойде тортата, и елате, моля те, не забравяй — каза Ренгинур на майка си.

— Не се безпокой, дъще, ти иди и се забавлявай, като свърши представлението, ще дойдем — увери я Фатмуш.

— Къде е леля?

— Моля те, въобще не питай, скарали се с чичо ти и се нервирала.

— Чичо ще стои при татко, обеща ми…

— Щом влязъл в стаята, Гюлизар започнала да вика по него: „Цял ден те няма, къде ходиш?“ Започнала да го ругае, чичо ти много се ядосал. „Гледайте си работата“, казал и си тръгнал!

— Къде е сега?

— В стаята си. „Утре си заминавам“, рекъл на момчето на рецепцията. Уведомил го, че не иска да разговаря с никого, нито да го търсят по телефона, щял да спи. Тези хора са луди. А Гюлизар полудява, че няма да дойде на празненството.

— Боже мой, защо никой не ми помага, а само ми пречат? — ядоса се Ренгинур. — Нека всички да си отидат, не искам да ги виждам тук, ясно ли е?

Огледа се колебливо наоколо, сякаш се чудеше как да постъпи. Забеляза двете неясни сенки в най-отдалечения и тъмен ъгъл, но реши, че са хора от охраната.

— Преди малко бях при баща ви, госпожо Ренгинур. Направих му инжекция, спи спокойно, не се безпокойте — намеси се лекарят. — Ще го наглеждам.

— Не се притеснявай. Леля ти ще стои при него, ще го гледа, няма къде да ходи. Хайде, тръгвай. Ние ще направим каквото е необходимо.

„С лекаря вече са станали ние “, помисли си Ренгинур.

С гордо вдигната глава и с походка на богиня мина по средата на дансинга, привличайки погледите на гостите, и отиде до масата, където седяха Илхан и роднините му. Пътьом се поздравиха с неколцина гости. От масите край дансинга се чуваха разговори и смехове. Спря до тяхната маса. Пожела добър вечер на всички и целуна Гюлджан. Ръкува се с Мелике. Седна на стола, който Илхан придърпа до себе си. Погледна към Гюлджан.

Беше облякла черна демодирана блуза с ръкави и черен панталон. На врата си бе завързала червена измачкана забрадка. Изглеждаше безвкусно и занемарено. Корените на отдавна небоядисваната й коса бяха побелели, небоядисаната част стигаше до средата на главата й, от което косата й изглеждаше наполовина жълта, наполовина бяла. С малко грижи все още можеше да стане хубава, но изразът на лицето й бе прекалено суров. Големите й сини очи гледаха мрачно и враждебно.