Инджи Арал - Лилаво

След като се раздели с Илхан, Реван вече не можеше да харчи както преди. Засега парите й стигаха, но когато човек е свикнал да живее на широка нога, му е трудно да свие разходите. Положението на Фикран бе всъщност по-добро от нейното. Магазинът в „Бахарие“ 21, който бе дала под наем, й носеше добър приход. Имаше и спестявания във валута. От години насам се издържаше с парите на Реван, а нейните си стояха настрана. Илхан преди бе доста щедър към Реван. Посрещаше всичките й разходи, а също и разходите на Фикран и Кумру. Реван ръсеше парите, без да си прави сметка къде какво дава. В чантата и в чекмеджетата й имаше купища стодоларови банкноти и Фикран, която не можеше да се стърпи, от време на време си присвояваше по някоя стотачка. Реван или не забелязваше, или се срамуваше да й направи забележка. Бог е свидетел, след като забогатя, Илхан се грижеше много добре за Реван и за нейното семейство. Когато баща й се разболя, той пое разноските по лечението му. Доста години даваше заплата на майка им, отнасяше се внимателно към нея. Зачисли Фикран на работа в собствената си фирма и плащаше вноските й за пенсия и сега тя получаваше пенсия, която не беше много висока, но все пак бе нещо. Дотук добре, но след това забърка едни…

„Но и аз не направих малко за Реван. В най-трудните моменти бях до нея, обгрижвах я за всяко нещо, съветвах я… Ние сме като ключ и ключалка, тя не може без мен, много добре знае, че ако направи сама и две крачки, ще се спъне!“

Кумру не реагира кой знае как на това, че чичо й е прекъснал издръжката й за следването. Учеше реклама и комуникации. Беше сигурна, че майка й и леля й ще намерят начин да разрешат проблема. „Ако не стане, ще си намеря работа“, така реагира на случилото се тя. Даже споменаваше, че си е намерила работа във фирмата на приятеля си. Такива са младежите. Това добре ли е, не е ли? Всъщност бе глупаво. Кумру можеше да позвъни на Илхан и той нямаше да й откаже, но момичето бе гордо.

Не вярваше, че Кумру ще се върне в Турция. Не си дойде дори за лятната ваканция. Уж била на стаж. Положила бе много усилия да изучи дъщеря си в престижни учебни заведения и да стане човек, в продължение на години бе принудена да се държи с Илхан покорно като куче. Сега дъщеря й беше гаранция за нейния живот. Ако тази работа не станеше както трябва, възнамеряваше да отиде при нея. Визата и всички други формалности бяха готови. Можеше да изчезне веднага. За всичко това не спомена нищо на Реван, разбира се. Защото бе твърде мнителна. Можеше да се паникьоса. Освен това Реван бе убедена, че Фикран не разполага с много пари. Ако разводът приключеше с това решение, след няколко години неминуемо щяха да обеднеят и да се принудят да живеят оскъдно само с наема от магазина! Колко страшно е да стигнеш до положението да пресмяташ стотинките! Илхан преобърна целия им живот и ги остави голи като пушки!

— Ще работите и ще си изкарвате парите — бе се провикнал след тях. — Толкова години изсмуквахте кръвта ми, стига вече!

— Да знаеш, че онази женска повлекана и нейното семейство ще ти изпият кръвта като пиявици — му бе отвърнала Фикран. — Ще просиш, ще умреш в старчески дом.

Стоеше като на тръни. Щеше да й олекне едва в мига, в който получеше съобщението, към полунощ. Тази нощ щяха да се случат важни неща. Животът й щеше да се промени. Знаеше, че това е последният ден, последната нощ от досегашния й живот. Ако всичко се осъществи по неизвестния за нея начин, тя ще поеме управлението на щастието си. Изцяло. Да, но… ако не стане… Сега не биваше да мисли за това. Не, не желаеше даже да си го помисли. Рамадан й бе дал категорични уверения.

Връзката й с Рамадан започна по-бързо, отколкото очакваше. Изглеждаше много шик, когато отиваше, за да вземе колата си. Бе облякла син ленен костюм и бяло прозрачно бюстие, над което гърдите й леко се открояваха, на ушите си беше поставила коралови обеци, а на врата — колие, което допълваше целия тоалет. Обувките с висок ток я правеха по-висока и по-слаба. Сутринта бе отишла на фризьор да боядиса косата си и да си направи прическа.

Рамадан не беше в автосалона. Фикран настоя да се види с него, но шефът му каза, че има друг клиент и няма да бъде в магазина. Под предлог, че иска да му благодари, Фикран поиска телефонния му номер и той й го даде. На следващия ден потърси Рамадан и по женски кокетно го покани на вечеря, а след два дни отидоха в ресторанта на един голям хотел и вечеряха заедно. Рамадан изглеждаше притеснен — като човек, който не заслужава вниманието, което му се оказва. Едва след една-две чаши алкохол се отпусна и се осмели да попита какво се иска от него.