Ще седи, разбира се. Какво друго ще прави? Ех, когато човек е ядосан някому, през ума му минават такива тъмни мисли, иска да измъчва, да нарани, да избоде очите и дори да убие онзи, когото мрази, нали? Какво странно има в това? Ако сега излезе на улицата и попита, със сигурност ще се намери някой, който да каже, че желае смъртта на другиго. Някои може би не го признаваха открито, но си го мислеха. Тяхното положение бе тъкмо такова. Виновен е онзи, който върши зло, а не онзи, който го мисли. Така трябваше да бъде. Това, което отличаваше двете едно от друго, бе фактът, че онези, които бяха посредници или извършители на злото, продължаваха спокойно да си вършат работата. Всеки ден публикуваха анонси, че наказването на лица заради техните мисли и идеи било нарушение на човешките права и се премахва — или предстои да се премахне. Значи посегателство върху свободата на мисълта не бе правилно и тя нямаше да бъде премахната. Мислите не подлежаха на разследване, докато не се превърнат в действие. При това положение какво по-естествено от това, някой или някои други да изпълнят задачата по превръщането на мислите в действие?
Фикран, уморена от всички тези мисли, си каза: „Значи да мислиш, не е престъпление, тъй като не е извършено! Така ли? Не, не е така. Зависи какво мислиш, има разлика между една или друга мисъл. Освен това ще държиш мислите в ума си. Няма да ги огласяваш. Неогласената мисъл не е престъпление, тъй като няма действие. Точно така. А самото действие? Е, и то не е чак такова голямо престъпление, защото не е умишлено! Лишено е от съдържание! Извършителят може да се е побъркал или може да е станало по невнимание, неправилно е изпреварил, пътят бил хлъзгав, в тъмното не забелязал жертвата или почиствал оръжието си. Подобни обстоятелства — наричаха ги смекчаващи вината обстоятелства — доказваха, че повечето престъпления бяха необмислени действия. Онези, които извършеха престъпление без умисъл, се отърваваха с по-леко наказание. Точно така! Това беше всичко!“
Да, слънцето наистина залязваше прекрасно. Щеше да го спомене и по-късно, когато си припомняше тези часове. „Не бях разстроена, но се чувствах притеснена. Не бях разтревожена, но бях развълнувана. Слънцето залязваше като всеки друг ден, времето беше приятно и ухаеше хубаво, но на мен ми изглеждаше, че наближава буря, чувствах се като дебнеща лисица и се питах какво друго могат да правят лисиците, когато останат гладни, освен да нападат — тоест защо човек стига дотам, че да извърши престъпление… Защото ограничаваха правата ми, потъпкваха гордостта ми и лишаваха дъщеря ми — заради една курва и нейното копеле — от бащинство и наследство, защото похарчих много пари и много се ангажирах… Не, нито едно от тези! Какво значение има! Не знам. Нищо не знам.“
Трябва да започне по ред отначало. Щеше да каже следното: тя не е подбудител на това деяние. Даже, при положение че е имало подбудител, тя не е знаела кой би могъл да е, разбира се. Когато научила, се почувствала зле, но нищо не знае. Все пак това бил бившият й зет, много добрини била видяла от него. Понеже бил богат и известен, имал много врагове, но тя не ги познава. Нищо не знае. Да, била ядосана, когато я изгонил от хотела, може и да го е заплашвала, но не съжалявала. Не, наистина не го е искала, по-добре щяло да е да не бе наговорила онези неща. Съжалява. Не, не съжалява. Разбира се, че подозира някого. Любовницата му Ренгинур изглеждала скромна и невинна, но била коварна като змия. Ренгинур била отговорна за тази работа. Освен това и бебето не било от Илхан. Момичето си имало млад любовник. Откъде да знае кой е! Точно тук кръвното й трябваше да се повиши. „Ох, лошо ми е, искам лекар! Ще припадна!“
Снощи не можа да спи. Ту й ставаше студено, ту горещо. А и кучето на съседа до сутринта не престана да лае и да вие като на умряло. Няколко пъти почти бе задрямала, но в просъница я обземаше чувството, че пада, и уплашено се събуждаше. Спомняше си за отминалите години, за това, как се случи така, че точно по средата на живота си се оказа в това неопределено състояние — между небето и земята.
Фактът, че досега не беше проявявала волята си да защити своите желания и предпочитания, я бе довел до състояние на смазваща инертност, в което други направляваха, а тя се въртеше все в една и съща точка. Когато мислеше за миналото, съзнаваше, че гледа на него като към някой непознат, който знае преживяното от нея наизуст. Затова не можеше да разбере на какъв етап се намира. Нямаше реална преценка за положението си. Сякаш се намираше под прожектори, а ослепителната им светлина й пречеше да различи кое какво е.
Читать дальше