Инджи Арал - Лилаво

Тази вечер няма да се мярка наоколо. Ще остане в стаичката си, ще си легне и ще се наспи! А утре, каквото даде Господ. Ремзи може би ще умре до утре, тази сутрин бе зле, лекарят казал, че вече няма надежда. Ако утре си тръгне и през това време той вземе, че умре, ще трябва пак да дойде и да остане тук, за да уреди формалностите около погребението.

— Вуйчо — извика Ренгинур. — Къде си, вуйченце?

— Ето ме, тук съм, какво има? — попита Адем.

— Нищо, чудехме се къде си — каза Ренгинур. — Мама те търси. Помислихме, че си си тръгнал, без да ни се обадиш.

— Скоро ще си ходя. Зависи от състоянието на баща ти. Всъщност искам да си отида, но…

— Домъчня ти за вуйна, нали? — попита Ренгинур с похотлива усмивка, но веднага стана сериозна. С малката си, нежна и красива ръка отметна назад бретона си, който бе паднал върху очите й. Иззад дантелената якичка на блузата й се откриваше тънка и съвършена лебедова шия. — Моля те, вуйченце, изтрай още няколко дни, мама има нужда от теб. Това са последните дни на татко!

— Ти не бери грижа. Ще отида да се изкъпя и да се преоблека. Тази вечер искам да си легна рано.

— Виж — продължи Ренгинур, сякаш изобщо не бе чула какво й каза. — Медицинската сестра щяла да дойде утре, леля също много се уморила… Тази вечер може ли да останеш при татко? Аз ще ти пратя храна.

Адем за момент я погледна така, както се гледа съвсем непознат човек, после обърна глава към градината. Бе като зашеметен. Виденията се разбъркаха.

— Ще си почиваш, докато седиш до него. Ти и бездруго няма да заспиш, защото тази вечер ще има музика и веселба, ще ти пречи. Ако стане нещо, ще потърсиш лекаря. Номерът на джиесема е до него. Какво да ти изпратя, вуйчо, какво искаш?

— Няма значение — отвърна Адем. — Не искам ядене. Стигат ми ракия и малко салата.

Ренгинур мина покрай него и тръгна към сградата на хотела. Около басейна бяха окачили книжни фенери, балони, лъскави ленти и топки, безвкусна и натруфена украса, която биеше на очи. Келнерите отсега тичаха и приготвяха масите. Облегалките на столовете бяха облечени в златисти калъфи, а отзад бяха украсени с големи панделки.

Фикран се бе отпуснала в люлката на балкона на вилата, откъдето се виждаше морето. С една ръка придържаше червената си коса, а в другата държеше чаша с уиски. Залезът бе както винаги много красив. Цветята и листата на дърветата долу не помръдваха, но вечерта леко потрепваше сред розовата прозирност на въздуха.

Часовете сякаш бяха спрели, денят се бе проточил безкрайно като съдба — от сутринта до вечерта. Обзе я съмнение, прерови шкафовете и чекмеджетата във всяко ъгълче на къщата, после потърси дали няма нещо забравено или някакъв знак — като че ли бе възможно да има, — който да й създаде неприятности. През цялото време непрекъснато ядеше нещо, но с всяка минута я обхващаше още по-силно притеснение и непоносим гняв. Гняв. Онзи упорит гняв, който никога нямаше да се уталожи! Гняв, който бе надминал причините за пораждането си. Сега тези причини бяха изгубили своето значение и гневът бе добил самостоятелен смисъл, който не съдържаше някаква мисъл или равносметка. Да, в началото имаше. Взривоопасни неща като отвращение, мъка, загриженост за бъдещето, желание за отмъщение, страх, слабост. В този момент обаче нито едно от тях не оправдаваше нито правотата на делото, с което се бе заела, нито опасността, на която се подлагаше. Но вече не бе в състояние да мисли за всичко това подробно, за безсмислието на онова, което бе предизвикало гнева й, за неоправданата й самота или пък за това, какво цели. Да става каквото ще. Стрелата бе изстреляна от лъка.

Когато си представеше, че стрелата е на път да достигне целта си, ръцете й се разтреперваха, заболяваха я сърцето и гърдите. Изведнъж се виждаше, че седи изгърбена в тъмна килия, а на трета страница във вестниците е отпечатана нейна грозна снимка. Като правило, на престъпниците слагаха най-грозните снимки, а на пострадалите — най-красивите.

„Какво значение има това“, помисли си, отпивайки голяма глътка от чашата. Не, такива неща няма да се случат. Да мисли за тях, е проява на ненужен песимизъм. На вятъра ли щяха да отидат положените усилия и похарчените пари? Налагаше се преди всичко да е спокойна и хладнокръвна. Този път не стъпваше върху гнила дъска. Никому нищо не дължеше, от никого не зависеше. Всичко се разви според правилата и така щеше да приключи. „Сигурно ли е?“, бе питала онези . „Обиждаш ни, така се върши тази работа“, й отговориха. В ума й нещо се обърка. Беше неспокойна. Седеше тук, обърнала гръб, но след няколко часа щяха да се разразят вихри и бури…