Инджи Арал - Лилаво

Благодарение на почтеността и възпитанието си бе останал във фабриката двадесет и пет години. И стана един от стожерите на професията. Но след толкова години работа не успя да купи и една прилична къща. Щеше да купи, ако собствениците на фабриката бяха изпълнили обещанието си да му изплатят полагаемото обезщетение миналата година. Ахмед се бе съгласил, но другият собственик — Бехчет, отказал. Ахмед стана депутат. След като отиде в Анкара, изпрати на Адем писалка, върху която бе гравирано името му.

Пак взе в ръце въдицата. Отпусна кордата. Ядосано я запрати в морето. „Този път искам нещо по хубаво, ясно ли е?“, рече на морето.

Бяха му предложили да стане съдружник, обещаха, че ще му дадат пет процента. Зарадва се, съгласи се. „Фабриката е наша, ще остана тук дълго, бъдете живи и здрави“, бе казал. И работеше с пълни сили. Беше ръководител производствена дейност, подписваше документи, хвърляше се на всякаква работа. Продажбите бяха добри, изнасяха, парите се лееха. При това много пари.

Измина доста време, въобще не се докосна до премията си. Чакаше да се събере повечко, че да послужи за нещо… После един ден попадна на къща, която му хареса. Стиснаха си ръцете със собственика, споразумяха се, даде и капаро. Нали ще си получи парите от съдружието, ще ги донесе и ще приключи сметката.

— Е, а после? — попита морето.

— На другия ден отидох при Ахмед, който каза: „Управителният съвет да реши и ще си ги вземеш“. — После излезе от събранието, ама целият почервенял: — „Бехчет не се съгласи да ти изплатим парите.“ „Бре! Как може?“ Тогава отидох при Бехчет: „Бехчет, нали се разбрахме и така говорихме?“ „Да, прав си, но това са много пари, Адем, и не ми се дават.“ „В такъв случай аз не ви прощавам. Ще продължа да работя, но като отида на оня свят, ще ви потърся сметка за стореното.“

На следващия ден Ахмед донесе парите. „Аз съм честен човек, Бехчет не пожела, но аз ти давам от собствените си пари. Дадената дума при мен е закон“ — така ми рече. „Не, аз трябва да си получа парите от фабриката, не от теб“, казах и не ги взех. Не ги взех, братле! Отиде къщата. Замълчах си, братко! Продължих да работя. И сега, да ти кажа ли, не мина много време и Бехчет получи инсулт, лежи болен, за нищо не става вече, слагат му подлога.

— Получи си наказанието, така ли? — попита морето.

— Господ не прощава — каза Адем. — Рабът може да ти прости, но Господ не. Защото аз не се възпротивих. Лошите хора са самотни, братле. И Илхан Саджит рано или късно ще си получи заслуженото. И неговият край наближава, ще видиш, братле.

— Остави тези работи, този или онзи… — каза морето. — Колкото повече се хвърляш насам и натам в разказа си, толкова повече губиш мярата. Откакто съществувам, аз слушам гласа на бурите и гласа на покоя. Не разбирам от подобни низости. Остави човека да изгние на спокойствие. Съдбата е отмъстителна, но не е колкото теб. Тогава защо умират сума ти добри и честни хора? Като споменах смъртта, аз самият понякога се питам какво бих правил, ако бях смъртен, но нямам отговор. Защото съм объркан кои да поставя в списъка на добрите и кои в списъка на лошите. Освен това опитите ми да правя изводи, които не отговарят на моето положение, ме откъсват от реалността.

— Добре говориш, но това надхвърля възможностите ми, не мога да разбера всичко, което ми казваш. Това, което аз знам, е, че светът не е място, в което се ценят истините. Извини ме, изморих те, но на мен ми олекна, повярвай ми. Знаеш ли, аз понякога също си мисля как ли ще умра. Веднъж, когато бях млад и се почувствах безнадеждно, се качих на една лодка без весла и потеглих към теб, за да не се върна. Много часове съм престоял върху теб, не помня после как съм се върнал. На всичкото отгоре все още не си спомням дали съм се върнал, или не! Главата ми е претрупана като еврейска чаршия. Хайде, сбогом!

Стана и прибра въдицата, пакета с цигарите и стръвта. Трябваше да си тръгне, ако искаше поне малко да спаси честта си. Гюлизар бе казала, че ще наемат медицинска сестра. „Тя е истински дявол“, ядоса се, като се сети за нея. Тя коя е, кой наистина гледа болния?

Прелъстила един електричар и се омъжила за него и тъй като в градчето не я обичали, повлякла и мъжа си от град на град. След като обиколили Истанбул, Адапазаръ, Бурса, най-накрая, преди десетина години се установили в Измир. Съпругът й бе трудолюбив и безобиден. Колкото той бе невзрачен, толкова тя бе нахална и отвратителна. Добре, че човечецът умря рано. Синът й работеше някъде. Имаше и една омъжена дъщеря. Винаги бе странял от нея, не я обичаше. Ремзи бе на първо, а Гюлизар на второ място между онези, които пожертваха Ренгинур в тази история. На всичкото отгоре изглеждаше изключително доволна, че е допринесла за сегашното положение на момичето. Но болестта на брат й бе развалила удоволствието от веселбата. Добре, че идваше медицинската сестра, сигурно настроението й щеше да се подобри.