Инджи Арал - Лилаво

Още веднъж издърпа въдицата. Беше празна. Обиколката из развалините на спомените бе уморила и сърцето, и ума му. Нави въдицата около корковата тапа. Да лови риба по този начин, бе наивна работа. „Ако наистина искаш да хванеш нещо, на разсъмване ще се качиш в лодката и ще отплаваш в открито море.“ Полегна върху нагорещената скала. Погледна към морето, което блестеше с отраженията на обедното слънце. Познаваше всички негови състояния. Много пъти бе го виждал на разсъмване, когато се къпеше в синьо-лилавите светлини на зората. Когато сребристите му води настръхваха от вечерния вятър, а също и нощем, когато спокойно си почиваше под светлините на луната и звездите.

— За първи път те видях, когато дойдох в Измир, братко Море. Така те обикнах от пръв поглед, че си казах, никога повече няма да живея в място, където няма море.

— Но какво ти направих? — попита морето, но без да прояви прекалено любопитство.

— Какво направи ли? В нашата работилница имаше един човек. Беше майстор. Казваха му Пашата. Много ме обичаше, грижеше се за мен, пазеше ме, разбирахме се добре. Аз също го уважавах. Не умееше да чете и пише, но бе преживял доста неща. Притежаваше колиба на хълма зад работилницата, само една стая и в стаята — огнище. Живееше сам. Нощно време отивах при него. Запарваше чай, сядахме и започвах да му приказвам: „Майсторе, положението е такова и такова! Ще ми намериш място, където да отседна, общежитие ли ще е, нощен пазач ли ще бъда, каквото и да е“. Него, братле, го беше грижа за мен. Говореше бавно, замислено. Защо смяташ, го наричаха Паша? Известен майстор беше, но никой не му викаше по име — Шевкет. Защото човекът по рождение си беше паша, макар да нямаше нашивки. Тогава беше на около тридесет години. Собственикът на работилницата беше съпруг на леля му. Бил шестгодишен, когато майка му и баща му се развели и той останал на улицата. Чичо му го взел в работилницата и на седем започнал да работи. Беше опитен майстор и нали беше започнал от нулата, умееше всичко. Казах ти, братле, че той не можеше да чете и пише, правеше сметките с мъниста и клечки. Но този човек ми спаси живота. Той ме научи на човечност. Та така ми каза онази вечер, братко: „Няма да те оставя, Адем. Ще ми бъдеш другар в живота“, ми каза.

Замъглени видения от миналото отново го нападнаха безмилостно. Пашата бе човек, който се отнасяше с обич и симпатия към всички, към всяко живо същество. Адем изпитваше към него дълбоко уважение. Свързваше ги силна братска обич. Сега му изглеждаше като приказка, но беше истина. Тогава имаше хора като него, а отношенията още не бяха деградирали толкова, човечеството още не бе станало толкова алчно и егоистично. Храброст, честност и готовност да поделиш онова, което имаш, бяха качества, които се ценяха.

Вечер си тръгваха заедно от работа. Прибирайки се в колибата, първо запалваха огъня. После, когато дървото се превръщаше в жарава, Пашата приготвяше вечерята. Бързо и с майсторлък правеше омлети, фасул, пилаф от булгур или кюфтета. Така хубаво и вкусно готвеше, че Адем се изумяваше. Правеше такава грис халва с прясно мляко, че Адем не можеше да й се насити. Не се знаеше как и от кого бе успял да научи всичко това.

— Мераклия съм — казваше. — Ако проявяваш интерес към нещо, значи имаш склонност към него. И щом си любознателен, ще го научиш и ще го правиш добре.

Адем от своя страна също засвидетелства безрезервна обич на Пашата. През дългите зимни нощи започна да го учи на четмо и писмо. Пашата бе схватлив и благодарение на усета и ума си, веднага усвои четенето. Започна да чете вестници, научи се да прави сметките върху хартия. Животът им след дългите часове в кожарската работилница се състоеше от всекидневни вълнения, вечери в малката градина със собственоръчно засадени домати, лук, магданоз, тикви и цветя, в приказки на чаша бира на брега на морето, дълги разходки из крайбрежните улици, беседи, в които умът и истината побеждаваха желанията и отлагаха недокоснатите копнежи. Ходеха заедно на пазар, на баня, а през летните дни, които съвпадаха с байрама, се къпеха в морето.

Неделите Пашата прекарваше в леглото — като награда за трудолюбието си, което не знаеше умора. Адем му приготвяше закуската и чая, а щом се събудеше, му ги сервираше заедно с вестниците. Пашата четеше, задрямваше, после пак продължаваше да чете, слушаше радио в леглото. Това бяха моменти, в които Адем се чувстваше откъснат от света. А копнееше да се втурне по света, да опознае и разбере всичко, но чакаше мълчаливо и търпеливо. Предстоеше му да отслужи войнишката си служба.