Инджи Арал - Лилаво

Усети, че нещо подръпна стръвта. Започна бързо да тегли въдицата. Ех, сега трябваше да е на своето си място. Имаше си колиба на Карабурун 18. Една стаичка от дъски и дворче. Подходящо за разтоварване място, от години ходеше все там, когато се почувстваше напрегнат. Ловеше риба, а вечер запалваше скарата и с удоволствие си пиеше ракията. А после, когато изиграеше една-две игри на табла в кафенето, нямаше по-щастлив от него. Но тазгодишната му почивка беше друга. Освободи малката колкото палец рибка, която се бе закачила на въдицата, и я хвърли обратно в морето. Не можеше да свикне с това място. Освен това бяха стоварили всичко върху Фатмуш. „Аз не мога всяка вечер да пазя Ремзи, тази работа няма ден, няма нощ, Гюлизар да го гледа една нощ, на следващата аз, а през деня веднъж ти, веднъж аз, после Гюлизар“, бе предложил той. Уж така се разбраха, но къде ти… Дните и нощите се сляха.

Налагаше се той да тича за всичко. Трябвали лекарства, отивай в аптеката в града, тичай за памперси, за системи, за това, за онова! Нали ставаше дума за болен човек, искаха какво ли не… Толкова много хора се разхождаха тук, но станеше ли дума за работа — „Хайде, вуйчо, тичай!“ Всъщност нямаше много хора. Искаха да демонстрират, че са заможни, затова изглеждаше, че хората са много. Облекли момчетата в униформи и ги разкрасили, на всеки сложили по един началник, а всички са бедни момчета, повечето учат хотелиерство. Работеха по петнадесет часа на ден. Все на крак, с пребледнели от умора лица. А там, където ги бяха настанили на квартира, куче да вържеш, няма да стои. Горкичките спяха върху двуетажни легла с ширина шестдесет сантиметра, с подути крака, не се дишаше от горещина. В белите си униформи с тъмночервени дрънкулки външно изглеждаха много елегантни, но отвътре изгаряха. Всичко това бе известно на Ренгинур, защото самата тя го бе преживяла, но дума не отваряше пред любовника си.

И храната беше странна. Имаше шведска маса с най-разнообразни, добре украсени блюда. Но погледнато по-отблизо, не изглеждаше точно така. Макарони с кайма, отделно с майонеза, с кисело мляко, ето ти три вида блюда! Четири вида пюрета. Един и същ вид месо, сготвено по три начина, желирано, с доматен сос, с пюре. Останалите от предния ден пилета на грил ги приготвили с бял сос или ги гарнирали със зеленчуци на фурна, ето ти още два вида, а останалите от закуската салами и сирена ги нарязали на дребно и ги разбъркали с яйца или с нещо друго, ето ти мезе… всичко беше залято със сосове. Важното е очите да са пълни. Но както и да е, това не беше толкова важно. Той нямаше проблеми с храната. Основната, готвената храна беше мазна, тежка, трудно смилаема. Кухнята бе толкова лоша, че чаят не се запарваше, а се поднасяше само в пликчета, кафето беше отвратително! Прахосваше се безобразно. Изхвърляха купища остатъци от храна. Само хлябът, който се изхвърляше, щеше да стигне за изхранването на няколко бедняшки махали. Вината бяха най-качественото, което сервираха. По време на вечеря поставяха по средата бъчви. От чучурите им точеха вино. Но Адем не пиеше вино, защото си падаше по ракията. Но даже и да не беше така, нямаше да си налее от виното на Илхан, който не го канеше на масата си, но даже и да го поканеше, нямаше да отиде. Той бе дошъл тук, за да уважи сестра си!

Нали ще попитат кой е този. Кой е този, който нищо не харесва! Правилно. Може би всичко беше хубаво, направено добре, но на Адем му се струваше много грозно. Бе недоволен, защото се срамуваше от тях! Щом се погледнеше в огледалото, му се струваше, че изглежда като негодник. Подъл човек… Но не бе кавгаджия по характер. Бе човек, който живее единствено за чест и човещина. Питаше се: „Защо? Какво ти става, Адем, ти, който си преживял толкова много неща?“. Тогава си мислеше: „Ех, ние как отгледахме Ренгинур, с какво я закърмихме! Като погледна момичето, ми става тъжно заради усилията, които съм положил за нея!“

— Разкажи ми сега какво точно е станало — каза морето, отдръпвайки се назад. — Не можах да разбера много добре. Не разбрах даже кой си ти…

— Ще ти разкажа, братко, имай търпение. Аз съм от източните провинции. Там, по нашия край, още от рождение те дамгосват като неадекватен. Налага се да можеш да хапеш, за да можеш евентуално да останеш жив. Сигурно знаеш онези места. Една нивица, две крави, няколко кокошки. Малка градинка. Пет деца и двама възрастни. Тогава беше такава мизерия, че нямам думи да ти я опиша. Сега построиха язовир и е малко по-поносимо. На петнадесет години дойдох в Измир да уча. При нас мнозина постъпват така.