Инджи Арал - Лилаво

Хвана въдицата, постави я върху коленете си и присвивайки очи, сякаш не виждаше добре, закачи стръвта на кукичката. Пластмасовата кутия пред него бе пълна с червейчета и парчета хляб. А до камъка бе поставил пластмасово шише с вода и найлонов плик с хляб, сирене и пакет цигари. Повдигна глава и погледна към разпрострялата се пред него синева. Под неподвижното обедно слънце всичко изглеждаше естествено и нормално. Тук нямаше нищо, което да е развалено, разкрасено или преправено. Нямаше думкане на барабани и пронизителни звуци от инструменти, които се забиваха в мозъка му. Чуваше се само неуморният, монотонен хор на щурците.

„Морето, истинското море е тук. Безбрежно, недосегаемо, омагьосващо. Люлка между небето и земята, която можеше да люлее и да разтушава човек. Тайнствено море. Майка богиня. Не Бог. Земята е женствена, а морето е мъжествено, взима и връща. Дъхът му, гласът му будят страхопочитание. То е грубо и гневно. Не е вярно, че морето е като жена, както казват някои.“

Не притежаваше голям опит с жените, за да прави категорични изводи. Казваха, че по принцип били слаби същества. Битуваше мнението, че се влюбвали в мъжете слепешката, не умеели да долавят лошите намерения, че били всеотдайни и търпеливи. Адем не споделяше това мнение. Дори да съществуваха такива чистокръвни жени, имаше и мъже, които бяха твърде опитни, жестоки и безсърдечни, когато защитаваха собствените си интереси. При това не бяха малко. Според него жените бяха склонни да са щастливи в замяна на удоволствието, което доставяха на мъжете. Това можеше да се случва под формата на спокойствие, доверие, пари или секс — зависи от жената. Връзката от типа „вземане-даване“ имаше и лицемерна страна, но редът бе такъв. Имаше отклонили се от пътя мъже, прекрачили границите, пилеещи на воля парите на жените си, но имаше и жени, които водеха охолен живот с парите на мъжете или пък лягаха с такива, които не струват пет пари. Объркано е. Независимо дали се отнасяше за жени, или за мъже, трябваше да се оценява преди всичко човекът, което не бе никак лесно.

Беше женен от двадесет и пет години и досега жена му Адвие не бе извършила никаква магария, не бе допуснала никаква грешка. Харесваше му и държанието, и прическата, и тялото й. Още в първия миг, когато я видя, разбра, че напълно пасва и на кесията, и на тялото му. Ех, така беше. Много години бе такава. Някъде допреди две години. След това тялото й се умълча. Егото й се отпечата върху лицето, превърна се в сърдита и неотзивчива жена. Гласът й стана по-мек, но по-категоричен. Понякога се караха за незначителни неща, но въпреки това животът им горе-долу вървеше. Адем често си мислеше, че животът им можеше и да е по-емоционален, по-вълнуващ, ако имаха едно или повече деца, но нямаха и Адем не се зае сериозно с това. Откъде можеше да е сигурен, че съдбата на детето няма да е като неговата? Кой можеше да му гарантира, че няма да остане с нереализирани мечти като него или че няма да изпита същите несгоди? Ако беше възможно, разбира се, щеше да направи всичко по силите си да го пази и възпита като хората. Добре, да предположим, че успееше. Но щеше ли да го предпази от хилядите пошлости и прокоби в тази страна! От това, да бъде блъскан, презиран, безработен или пък да го предпази от експлоатацията, наркотиците, хомосексуалността и още куп злини.

Като видял какво ли не и препатил човек, той знаеше, че обичта му няма да е достатъчна, за да предпази дерето си от униженията. Дори да бе сигурен, че няма да загине в някоя катастрофа, в ареста, на война, при трудова злополука, бомбен атентат, или че няма да изчезне внезапно, което бе още по-лошо, че системата, която се крепеше върху безпорядък и безправие, щеше да го унищожи. Имаше ли смисъл при това положение да създава още една жертва?

Запали цигара. Водите полека се покачваха и спадаха, сякаш ту се устремяваха към блестящата като стъкло небесна синева, ту се насочваха към скалите, в леката мъгла белите платноходки на хоризонта изглеждаха, като че ли пътуват към неизвестен остров в далечината. Днес Адем се чувстваше отпаднал. Искаше му се да се движи като облак над водите, да се отправи в необятността на морето, да се изгуби, да стане отново това, което е бил, преди да се роди. Сърцето му биеше бавно. Когато сутринта се събуди, в първия момент не можа да си спомни кой е. После си спомни името си, но фамилията не можа. Постави ръка върху сърцето си. Там нямаше проблем, но някъде в главата си усещаше тежест.