Инджи Арал - Лилаво

Беше дошъл на брега, за да си поеме дълбоко дъх, да разпръсне мъглата в себе си. Риболовът бе предлог. Всъщност не улови кой знае какво. Няколко хамсийки, няколко попчета. Днес морето му изглеждаше различно. Беше се излегнало под слънцето и пламтеше под топлината на лъчите му. Единственото, което всъщност искаше, бе да го разбере. Да говори с него, да му разкаже. Погледна към пяната, която галеше камъните. Хотелът бе шибано място. Нямаше с кого две думи да си каже. Или всяка вечер ще седи в препълнения бар с онези безбожници, чиито думи не разбираше, или ще бистри клюките с Гюлизар!

Ами ако морето изведнъж проговореше? Възможно ли беше да промърмори и да заразказва спокойно, без възбуда: „Аз пазя неповреденото семе на човечеството. Да знаеш, че приближава краят на човешкия род…“ Може, защо не. Тогава Адем ще наостри слух: „Кажи, братко, слушам те“, ще рече.

— Чакам да се засрамят — щеше например да каже морето. — Но нали не им пука, не се интересуват от нищо или не желаят да се интересуват. Безцелно съществуващи, самозабравили се, нервни хора, егоисти, кавгаджии. Навсякъде конфликти. Личи, че са му изпуснали края. Скоро всичко ще свърши. Какво ще стане тогава? Тогава за живеене ще стават само небето и моретата.

— Прав си, братле — щеше да му отговори Адем. — Колко добре го каза. Бога ми, човеците и на мен са ми много противни, побърквам се.

Морето щеше да се размърда и да каже:

— Е, хайде, разказвай!

— Онзи човек, Илхан, взел нашето момиче в прегръдките си, а мен въобще не ме брои за човек — щеше да започне приказката си Адем, гледайки към морето. — Когато минава покрай мен, с безизразно лице и с половин уста ми казва: „Как си, господин Адем“ и отминава, без да дочака поздрава ми. Казва ми господин, а ме счита за свой покорен слуга. И сервитьорите, изпълняващи без възражения всяка негова дума, се отнасят така към мен. Не ти дават дори чаша вода, а нашето момиче може да им каже: „Това е вуйчо ми, затова се отнасяйте добре с него“. Но не го казва, братле! Може ли така, кажи ми?

Протегна се и хвърли яростно въдицата в морето. „Цоп“, каза морето.

— Фатмуш, виж, моето момиче, не съм съгласен да стоя тук като някоя отрепка, нека се държат с мен като с човек, или си тръгвам — беше казал на сестра си.

— Ти пък, бате, какво говориш, че кой ще посмее да те гледа накриво, те само правят фасони — бе отвърнала Фатмуш. — Ти не се притеснявай, искай каквото ти е на сърце, ще ти го донесат. Моля те, не ме оставяй сама, веднъж да прескочим тези няколко седмици…

Как другояче да постъпи? Момичето й отишло при онзи мъж и тя по всякакъв начин се старае работата да не се разтури. Мъжът й уж ще умре, ама не умира. Ако не беше Фатмуш, която непрестанно тичаше ту насам, ту натам да ги сдобрява, досега щеше да се лее кръв. Женицата се разкъсва, дано Илхан най-сетне се разведе, че да свърши този резил. А безотговорната Ренгинур въобще не я е еня, че баща й умира, че майка й едва диша от притеснение.

Докато завърши гимназията, Ренгинур не бе имала връзка с мъж. След като работи на едно-две места, се запозна с Илхан и историята започна. Адем още в началото разбра, че нещо става, но точно тогава Ремзи прекъсна връзките си с него или, по-точно казано, ги замрази. Фатмуш също започна да се държи странно, не разговаряше с него, измисляше всякакви предлози. Почти престанаха да се виждат, като че ли вече не бяха роднини. Адем така и не можа да разбере какво точно става. Съвсем сериозно се обиди, ядоса се, а после, като разбра, че нещо се мъти, се отказа. Докато след известно време, в първите дни от заболяването на Ремзи, Фатмуш отново не го потърси. Плачейки, тя му разказа случилото се и това, че са били принудени да крият от него.

Историята бе следната. Илхан Саджит идвал в дома им в Измир. Взимал ги, разхождал ги, водел ги в хотела си. Хранел ги и ги поял, слагал пари в джоба на свако — не е важно колко — и го ласкаел. И дъщеря им сякаш диктувала на баща си: „Виж, татко, не се притеснявай за нас, ние да си гледаме работата, ти не ни се сърди…“ Така свършили цялата работа, но Фатмуш научила — уж със закъснение, — че дъщеря й отлетяла от семейното гнездо. Животът й с човек като Ремзи бе нещастно стечение на обстоятелствата. През младостта си той бе човек, който не струваше пет пари. Отвлече Фатмуш, понеже родителите й не му я дадоха доброволно. „Горката, много се измъчи с него. Все аз ги издържах. Аз намерих работа и ги взех в Измир, подадох им ръка, на всеки байрам им купувах дрехи, Ренгинур и Белгин пораснаха в ръцете ми.“ Спомни си детството им. Колко много ги обичаше. И сега ги обичаше, но се измъчваше. Все пак им беше вуйчо, нали.