Инджи Арал - Лилаво

А Гюлизар всъщност им била сводница. Не можеше да се примири. В устата си усещаше горчив привкус. Тъй както си стоеше, се изплю на земята. Под нейно ръководство се забъркали тези работи. В онези дни и тя се присъединявала към тях. Илхан ги качвал в помпозния си джип, слагал ги на масата и ги гощавал, хубавичко замазвал очите им. Гюлизар усетила каква е работата, обръщала чашите с ракия, обсипвала го с комплименти, правела му мили очи. Тя ги умееше тези неща. А Илхан не е някой обикновен човек, заради момичето търпял тази дърта проститутка и онзи глупав Ремзи.

След като работата бе приключила, Адем бе попитал Фатмуш: „Ти защо не направи нищо, защо не се възпротиви?“ Разбира се, че се била възпротивила. „Това момиче не се прибира у дома, ти си пълниш джоба с пари, но мен това ме безпокои“, казала тя на мъжа си, но той се съюзил с Гюлизар и й поставил ултиматум: „Или се съобразяваш с нас, или си отиваш“. И Фатмуш нямала избор, къде ще ходи? Белгин била твърде далеч, за да отиде при нея. Момичето е медицинска сестра в Ардахан. Освен това на главата й се стоварила и друга беля. Влюбила се в младеж, издирван от полицията за участие в забранена организация. Може би ще я уволнят от службата. При това положение къде щеше да се дене Фатмуш?

„Ако бях научил историята, преди да стане прекалено късно, щях да убия и Илхан, и Ренгинур. Такива неща у нас не са позволени, не може така, щях да ги убия! Но всичко е свършено. Раждането на бебето ми върза ръцете.“

Умът му бе объркан. До четири и половина през нощта будува до леглото на болния и през това време обърна още една малка ракия в добавка към голямата, изпита преди това. Не можа да заспи, до сутринта се разхожда буден. Този Ремзи нямаше намерение нито да се оправя, нито да умира. Преди това се установи заболяване на простатата му и го оперираха. Подобри се, но след това пак се разболя. Ракът като червей проял дробовете му. В мозъка му установили пет тумора! Какво друго оставаше, освен да го оперират. В интерес на истината Илхан поел разноските по лечението, направил всичко необходимо, но Рамзи така и не се оправи.

Вълните, които вятърът издухваше към брега, полазиха към Адем и намокриха краката му.

— Търча насам-натам, братле, постоянно съм на крак — оплака се той на морето. — Снощи от девет и половина до три сутринта бате Ремзи ме повика тринадесет пъти. Не може да уринира, „повдигни ме“, иска да каже, но не може, после поиска вода, донесох му, „мирише ми“, казва. Отидох и взех една бутилка от най-качествената вода, която докарват от онзи извор на върха и я бутилират. Но не пие, братле, не може да пие. „Мирише ми“, казва. И знаеш ли защо? Ами… да ти кажа. Състоянието на този човек ще продължи да се влошава, ще стане много по-зле. Беше портиер и огняр в блок с тридесет апартамента. Доставяше им с дамаджани вода за пиене. Всеки от блока му даваше празните дамаджани и той, нали е портиер, взимаше ги и ги пълнеше с вода от чешмата. След това им ги носеше, все едно водата е изворна. Взимаше парите и ги слагаше в джоба си… Затова, братко, на този човек всички питейни води му миришат лошо. Той знае какво е направил, затова всяка вода му мирише лошо и не може да я пие. Нечестивец! Не можел да пие. Възмутен съм, братле! Ако не ми беше жал за сестра ми, отдавна да съм си тръгнал. Онзи ден дойде Адвие, видя какво е и си отиде. Аз не мога да си тръгна, не мога да оставя Фатмуш сама, братко. Нали уж сме мъжки момчета…

— Колко много мъка има в сърцето ти… — каза морето.

— Много ми се натрупа, братле, ей до тука ми дойде — каза Адем, докосвайки с ръка устата си. — Смятам те за приятел, затова изливам душата си пред теб. Да не съм те притеснил, братко?

— Не, аз съм търпелив, разказвай — отговори му морето.

— Този Ремзи не може и да поглъща храна, братко. Не може да яде! Завчера поиска да му донесат пиле. Отидох и взех не от ресторанта, а му купих от най-добрия продавач на пилета в града. Лично го изпекох на скара. Занесох му го, „мирише“, ми казва! Не може да яде, братле, не може. Защото този човек заедно с няколко момчета от Измир беше отворил един бюфет в близост до портиерското си жилище. Всеки ден продаваше по три каси пилешко и прибираше всички пари. Човек без срам. Не може така! Виждаш, от притеснение пуша по три кутии на ден… Няма минута почивка за мене, братле…

Точно в часовете, когато му се доспиваше, започваха да тряскат врати, пускаха сифони на тоалетни, жените започваха да се кикотят и той чуваше всичко. Беше много чувствителен. Питаше се какви са тези шумове, чуваше всички гласове — вътре или навън, пред погледа му оживяваха дори намазаните с катран въжета на товарния асансьор, мъжете, които денем се сношаваха с жените, и жените, които се сношаваха с мъжете, жиголата, които правеха любов с жените, а също и хомосексуалните двойки… имаше и такива, разбира се. Типове, окичени с обеци, със сребърни колани и с лакирани нокти. „Това не е моя работа, в такава обстановка всичко това може и да е в реда на нещата, хранят те по три пъти на ден, сутрин, обед и вечер“, си казваше, но не можеше да спи. Какви са тези стени и тези врати, през които се чуваше и най-малкият шум и се виждаше всичко. По време на строежа сигурно са крали от материала. В крайна сметка само Илхан знаеше дали строителството е било под контрол, нали хотелът си е негов. В правото си е дори и да каже: „На който не му харесва, да не идва!“