Инджи Арал - Лилаво

Още в началното училище направил впечатление на учителя си. Докато разказвал урока си, не свалял очи от него. Знаел картата на Турция наизуст, пръв от всички решавал математическите задачи. В пети клас станал председател на класа, докладвал на класния ръководител за присъстващите и отсъстващи ученици. След това продължил в средния курс, но докато бил в последния клас, баща му починал от инфаркт. Три девойки и две момчета останали на грижите на майка му и баба му.

Малкият му чичо Ръдван отслужил войнишката си служба и след като се уволнил, не се върнал на село, а останал в Измир. Десет години вече бил майстор във фабрика за платове. Живеел под наем с жена си и двете си деца в коптор с две стаи. Адем му написал писмо, че иска да отиде при него. Надявал се да продължи да учи в гимназията в Измир.

Тогава за първи път се качи на черния работнически влак. Застана прав редом до другите пътници в тесния коридор. Покрай прозорците бързо преминаваха телеграфни стълбове, ливади, планини, варовити склонове, житни поля. Опустели анадолски села, тъжни гари, където се блъскаха да се качат на влака селяни, събрали челядта и покъщнината си и отиващи на запад да събират реколтата от грозде, памук и тютюн. Вече бе осъзнал, че държи съдбата си в свои ръце и отсега нататък тя ще зависи от собствената му воля. Сърцето му се изпълни с радост, той затаи дъх и се закле, че ще успее. Оттогава започна да чува и „вижда“ всичко във влака, дишането и сънищата на спящите. Онази вечер за първи път забеляза у себе си тази особеност. Онова, което чуваше с ушите си, виждаше и с очите си! Виждаше онова, което усещаше, разбираше и познаваше. Като че ли способността му да чувства притежаваше светлина, която светваше и угасваше. Пламък, който дотогава не беше виждал. Гласовете в този пламък бързо се превръщаха във видения.

Още в първия момент от пристигането си в Измир разбра, че няма да успее да продължи учението си в гимназията. Чичо му едва изхранваше семейството си и в първите дни му напомни, че трябва сам да изкарва прехраната си. Още през първата седмица Адем разбра, че житейската му история ще продължи по различен от очаквания от него начин и че напразно се е надявал на много неща. Обиди се и реши да учи занаят. Чичо му го настани при един познат, който работеше в кожарска работилница. В началото започна като чистач на кожите, които постъпваха от кланицата. Бе старателен, работлив и амбициозен. След първите две седмици се притъпи усещането му за онази нетърпима миризма от кожарската работилница, която се разстилаше на улицата. По петнадесет часа на ден прекарваше във вода, краката му мръзнеха в гумените ботуши. Вратите и прозорците на кожарската работилница стояха отворени дори през зимата. Вятърът свободно влизаше и излизаше през тях, но въпреки това не можеше да отвее онази противна миризма, от която на човек му се повдига.

По онова време обработваха кожите с класически методи. Стриваха миди на прах, претопяваха ги заедно с птичи курешки и кучешки изпражнения и поставяха кожите в тази смес. Така почистваха кожите от космите. Следваше почистване и омекотяване на кожите, които се щавеха продължително време. Тази работа изискваше внимание и физическа сила и Адем полагаше извънредни усилия, като многократно се навеждаше и изправяше край тезгяха. Вечер си тръгваше съсипан, от умора едва се държеше на крака. Заплащането бе малко. Едва успяваше да спести някоя и друга пара, за да изпрати на майка си. Жената на чичо му вгорчаваше още повече живота му. Приготви му скромна постеля в бездруго малката кухничка в преддверието на чичовата му къща. Леля му бе припряна и нервна. Броеше му залъците, гнусеше се от ръцете, от бельото му и от всеки неин жест ясно се разбираше, че не го иска вкъщи. Адем се стараеше да й угажда, изпълняваше всяка нейна заповед, за да й стане симпатичен, но тя въобще не се усмихваше.

Следващата зима се разболя. Отслабна, остана без сили. Започна да вдига температура и с чичо му отидоха в болницата. Поставиха му диагноза начало на астения 19. В продължение на месец му биха инжекции, като че ли пооздравя. Лекарят бе препоръчал силна храна и грижи, но кой ще го гледа? Леля му се бе изнервила с малките деца, немотията здраво ги бе притиснала, кой кого да гледа по-напред? „Ще се върнеш на село“, бе казал чичо му. А вуйна му, за да се освободи от него, на бърза ръка го обяви за туберкулозен и заяви, че се страхувала да не зарази децата. Адем дочу кавгата им, начаса напусна къщата им и не се върна повече. Какво очакваше да намери там? Бе дошъл на това място, хранейки надежди, че чудо ще преобърне живота му. Но нямаше чудеса, такива неща там не се бяха случвали.