Инджи Арал - Лилаво

В продължение на цели три години заедно преживяха дните и нощите. После Адем отиде войник. През есента на същата година дойде и редът на Пашата, повикаха го, но той отиде да работи в Германия. Адем служи две години, но след службата повече не се върна в работилницата. Купи си на старо подвижна сергия и започна да продава прясно набрани бадеми пред баровете или на крайбрежния булевард. По едно време стана ваксаджия, после се хвана като чирак в една бакалия. Живееше в приземен етаж без вода заедно с други амбулантни търговци. Месеци наред спеше върху чували. Домъчняваше му за дните, които беше прекарал с Пашата, за леглото в неговата колиба. Понякога получаваше вести от него. Работеше в една фабрика за железария и тъй като умееше майсторски и бързо да прави неща, които никой друг не умееше, го бяха направили началник. Беше си намерил приятелка германка.

По онова време Адем опозна и нощния живот. Видя как човек може да прибегне до екстремизъм и да подивее, изправяйки се срещу законите и насилието, видя, че за някои хора бунтът е начин, макар и най-неподходящият, да докажат съществуването си, да се изявят и утвърдят в един хаотичен свят.

Няколко пъти отиде в „онези“ домове с много студени или много топли стаи и се изпразваше върху възрастни жени с отворени очи, навити до коленете чорапи и отпуснати гърди. Единствено нуждата го водеше при курвите, които работеха в облицовани с ламарина къщи. За да убеди сам себе си, че е мъж, че е млад и че се налага, независимо от условията, да се научи. В онези дни у него се зароди желанието да се противопоставя на нещата, които опропастяват света и хората. Това бе вътрешна революция. Видял бе възрастни хора с треперещи ръце, които на разсъмване ровят в боклукчийските кофи. Бе видял малки, преждевременно състарени момичета да лапат питките на вулгарни мъже в безлюдни ъгълчета на панаирното градче, в тъмнината на киносалоните или в порутените жилищни входове на блоковете, да продават телата си на шофьорите за жълти стотинки, видял бе безнадеждните или нагли лица на бледи мъже и възрастни жени и нещо в него се разпадна, стана на сол.

В момент, когато бе останал без работа, отиде да види чичо си и той му намери работа като нощен пазач в шивашко ателие. Така започна да прекарва и нощите във фабриката. Животът му бе свободен, но тъжен. По време на безсънните нощи, които прекарваше полугладен сред прашните, пропити с мирис на боя отпадъци, жадуваше за малка стаичка с нисък таван и плетен стол, печка, върху която ври супа, и застлано с чисти чаршафи легло. Бе зажаднял да наблюдава дъжда от прозореца на топла стаичка, в която да се чувства сигурен.

Остана във фабриката няколко месеца. Един ден срещна приятел от казармата. Момчето бе отворило с баща си малък магазин, предложи му да работи при тях и напусна фабриката. Магазинът се намираше в жилищен блок, за който търсеха портиер. Тогава Адем повика Ремзи и Фатмуш при себе си в Измир. Не остана дълго на работа в магазина. Хвана се като продавач в магазин за платове. Там го харесаха и се прехвърли на работа във фабриката. Там се запозна с Адвие, обикнаха се и се ожениха.

Адем бе привързан към жена си. През всичките тези години не погледна друга. Някога тя изглеждаше много добре, но сега остаря. Беше на четиридесет и три години, но изглеждаше на петдесет-шестдесет. Очите и косите й все още бяха черни и лъскави, както преди, но изведнъж стана набожна и се забули. Отначало Адем се изненада, после се ядоса, но не успя да я откаже от намерението й да се забради. Някогашното измирско момиче, което цял живот бе ходило с обувки на висок ток и мини поли и бе работило във фабриката, внезапно се превърна в простовата, скучна жена без вкус. Казваше, че вярата я правела щастлива. Че едновременно с външния й вид, духът й също се променил. Като създание на Бога му посветила мислите и тялото си. „А аз какво ще правя?“, запита се Адем. Когато я прегръщаше, имаше чувството, че прегръща самото благочестие. Накрая каза „майната му“ и вече не изпитваше вълнение към жена си. Когато се ожениха, тя беше проницателна като дяволче, разумна, сексапилна жена. Не е ли била щастлива с него? А дали не бе потърсила и друга опора заради факта, че нямаха деца? Или пък дяволът я беше обсебил? Какво лошо имаше в това, да се обличаш като истинска жена? Не можеше обаче да се разведе, нямаше право. Нанесе му такъв удар, че сега се срамуваше да върви до нея. „Ако можех да й купя едно жилище, щях да я оставя и да си тръгна, но при това положение нищо не мога да направя.“