Инджи Арал - Лилаво

Ренгинур също имаше вина. Беше неопитна, още дете, но главата й се бе замаяла. Преди няколко дни се ядосала на майка си, понечила да я удари. Фатмуш й се поскарала, че не гледа детето си, а тя: „Как смееш да говориш така?“ Че защо се нервира, майка й е права. Наела момиче за детегледачка. Наричат я бавачка. Шестнадесетгодишно момиче. Значи, като се каже бавачка, изглежда по-благородно. Ренгинур я обстрелва със заповеди, това направи, онова направи, седи и гледа сеир. Само ако гледа, добре, но денем на плажа, на фризьор или в басейна, а нощем — с любовника до разсъмване в бара. Неблагодарници са тези! От уважение, заради бебето Илхан им беше купил и една къща с градина, но нямаше да могат да се възползват от парите му. Ето на, Ремзи си отиваше, без да й се наслади. Ренгинур се беше пристрастила към хазарта. Преди баща й да изпадне в това състояние, ходеха да играят комар в Кипър. Оставяха детето на Фатмуш, скачаха в самолета и отиваха.

Ако се случеше нещо с Илхан, дори тези пари да останеха за детето, щяха да ги пропилеят. Нечестно спечелените пари не носят благоденствие. „Ние не сме свикнали на това. Помогнаха ли моите пари на Бехчет? И какво се случи? Не умирал, сутрин и вечер се молел да умре. Нека се мъчи, безбожник такъв!“

Преди да се роди бебето му, Илхан водеше Ренгинур на екскурзии с яхта и обикаляха Европа. Луксозен живот, блясък. Тя си падаше по удоволствията. Онзи стар гуляйджия бе по-възрастен от Адем. Въпреки това как ли издържаше да танцува цяла вечер? Сигурно някоя вечер ще издъхне от инфаркт. И тогава щеше да настъпи бедствието. А, не, такива като него не умираха лесно, току-така. Добре се грижеха за себе си. Ох, по-добре да не умира. Да се оженят първо, че тогава.

Адем много бе мислил дали Ренгинур наистина обича Илхан, или не. Вглеждаше се в очите й, опитваше се да разбере. Но в погледа й не се забелязваха нито гордост, нито поражение или пък някакво желание. Имаше само неподвижност и спокойствие. Опита се да си спомни как го гледаше Адвие след настъпилата с нея промяна. Уплашено, отегчено и упорито. Когато разговаряше, жена му отбягваше да среща погледа му и гледаше в земята.

Изведнъж изпита силно вътрешно безпокойство. Беше подценил състоянието на жена си, положи усилия да не го превърне в проблем, но едва сега разбираше, че е сбъркал. Чувството за сигурност, което тя му внушаваше, досега му бе помагало да продължава живота си безметежно и да следва определена линия. Но сега тази линия се скъса. Вече не вървеше така уверено. Спря. Заслуша се в природата. На плажа цареше плътна тишина или въздухът бе пълен със звуци, които можеха да се чуят само при такава тишина. Пукот на съчки, хрущене на чакъл под краката, пърхане на крила на пеперуда, почукване на кълвач. Неопределеното звучене на тишината, което отекваше надалеч.

„Нищо не продължава вечно“, въздъхна той, тръгвайки отново. Всяко нещо си има граница на издръжливост. Не му мисли много, остави нещата на естествения им ход, нека се скъса там, където е изтъняло. И даже да станеше по-лошо, а по всяка вероятност ще стане точно така, какво от това!

Спря пред телената ограда, която ограждаше плажа чак до морето. Знаеше, че не можеше да мине оттук, но се залиса. Изведнъж нещо привлече вниманието му. В оградата близо до пясъка бе изрязан процеп, през който спокойно можеше да се провре човешко тяло. Наведе се и огледа наоколо. Дупката бе изрязана така, че да не личи, но на няколко места се бяха образували издатини. Натисна телта напред и изрязаният процеп се отвори на три места. Кой ли го е направил? Спомни си, че преди два дни на разсъмване бе слязъл към залива да се разхожда. Дочу гласове и когато тръгна в тази посока, видя да се отдалечават тичешком двама мъже със съмнителен вид. Въпреки че бе далеч от плажа, теренът принадлежеше на хотела, и за да влезеш в хотела, без да те забележи охраната, трябваше да преодолееш два и половина метра висока телена ограда, която се простираше на пет-шест метра навътре в морето. Някой с недобри намерения, естествено, можеше да се покатери през оградата и да я прескочи, но се налагаше доста да се потруди.

Кой? Защо? За момент реши да се провре през дупката и да стигне по краткия път до хотела. Но се отказа. Трябваше да уведоми охраната. „Но нима това е моя работа?“

Върна се назад и тръгна по пътеката, която свързваше шосето с плажната ивица. При всяка следваща крачка долавяше все по-отчетливо музиката от хотела. Тази вечер устройваха вечерно парти край басейна. Тъй като медицинската сестра щеше да остане при болния, значи и Гюлизар щеше да се натруфи и да танцува. Докато човекът береше душа, тези щяха да се веселят до насита. И Фатмуш се бе увлякла по тази среда, бе станала прекалено близка с лекаря. Когато Ремзи умреше, Господ да ги поживи, докторът може би щеше да се ожени за нея. Той колко ли още щеше да живее на този свят, нямате деца, щом си отидеше и Ремзи, ох, Фатмуш щеше да удари джакпота! Ей така! Нещастието неизвестно как се бе стоварило върху семейството и внезапно бе променило и опропастило до неузнаваемост живота им, който до вчера си течеше в обичайното русло. И понеже Адем се отнасяше скептично към този начин на живот, те го изолираха. Ако беше някой, който се подмазва на Илхан и стои мирно пред него или пък нахлупеше на главата си едно таке и като Адвие се захванеше да отслужва петкратната молитва, тогава всички щяха да го носят на ръце. „Аз не съм просяк, няма и да стана. Няма да прося нито от Аллах, нито от негов раб. Но живееш на такова място, че осмелиш ли се да запазиш достойнството си, те смятат за пропаднал.“ Обхвана го непреодолим страх и гняв, докато крачеше бързо през плажа на хотела към градината.