Инджи Арал - Лилаво

Преди година Фиген все още бе убедена, че каквото и да става, няма да се разведе с Армаган. Пътят, който така или иначе бяха извървели заедно, й изглеждаше като цел, която са си поставили. След няколко години щяха да преминат към друг период, в който като близки приятели щяха да постигнат равновесие. Тогава щяха да се държат за ръка, докато преминават на отсрещния тротоар, за да си помагат. Щяха да се предупреждават за болежките. Да обсъждат вестникарските новини, докато бавно закусват, а вечер — да гледат телевизия, чоплейки семки. Щяха да пътуват по местата, където не бяха ходили дотогава. Щяха да имат и внуци, разбира се. Малките немирници щяха да идват на гости през уикендите. Армаган щеше да се научи как да се държи с тях. Понеже Филиз тогава ще бъде майка на две красиви, сладки дечица, вече ще е осъзнала своята женственост и ще бъде улегнала. Естествено, онази джазова отрепка нямаше да е неин съпруг. Ще се е омъжила за много по-приятен и забавен млад мъж. Младеж, когото и Армаган ще обича и ще играят заедно табла или шах. Ще живеят в непринудена атмосфера, пълна с обич.

Но всичко това бе на светлинни години разстояние, една илюзия, мечтание. Остарявайки, Армаган щеше да става все по-нервен, още по-мълчалив, по-нетърпим. В погледа, поведението и действията му ще се долавят скрита неприязън и стремеж непременно да наложи своето на Фиген, особено в компанията на други хора. Непрекъснато ще живее с амбицията да отмъсти на непознатия враг и накрая ще се умори и изчерпи.

Чу, че Армаган стана и отиде в банята. „Днес няма да разговаряме“, си помисли. Невъзможно бе да си говорят като зрели хора. „След малко ще настъпи вечерта и бездруго няма да имаме възможност да останем насаме…“ Даже ако започне отново да настоява, реши, че ще е по-удачно да говорят утре, нямаше смисъл да се бърза. В никакъв случай нямаше да му разкаже за преживяното приключение. Нямаше смисъл да му разказва за тази срамна връзка, щеше да го унижи.

Видя Армаган. Чакаше я пред вратата.

— Как си? — попита го тя, без да става от леглото.

Той не отговори. Приближи се бавно, уморен и полусънен. Излегна се до Фиген. Постави главата си върху гърдите й. Известно време постояха така.

— Според теб ние наистина ли толкова много си омръзнахме? — попита Армаган по някое време.

Фиген го погали по главата и като майка, уморена и обхваната от апатия, замълча с вперен в тавана поглед.

— Мисля, че имаме много кратко общо минало — изрече той. Думите бавно и натъртено се процеждаха от устните му с глас, който ту се извисяваше, ту се снишаваше. — Много кратко, за да се надяваме на нещо. Спомни си, че преживяхме и хубави дни. Но може би се уморихме от това, че носим голям товар. Не знам… Струва ми се, че… нещо, което сме постигнали с толкова много усилия, ще пропилеем ей така и в такъв случай…

Спря. Замлъкна, за да не се разплаче, и се опита да прикрие треперенето в гласа си…

— Винаги си спомням един момент в Синоп… Върху устните си усещам аромата на тялото ти и чувствам, че любенето е нещо с вкус на сол, парливо, ожесточено, упорито… че е някакво изморително упражнение, от което имаме нужда… за да игнорираме реалностите на света… за да ги разрушим, оправдаем и… отново да ги построим…

— Армаган… — промълви тя с насълзени очи, — и любовта ти, и мъката ти бяха много мълчаливи…

— Мълчанието е нещо човешко — отговори Армаган. — Мълчанието е все още неизследвана човешка територия.

— Задушаващо е.

— Да, задушаващ дим, тъмнолилаво чувство.

— Полумрак — допълни Фиген. — Дори понякога е тъмно като в рог.

— Не ме напускай — каза Армаган. — Обещавам ти. Всичко отново ще бъде хубаво. Ще се постарая да стана по-добър. Аз… не мога без теб.

Прегърна я. После избухна в ридания.

Беше кацнал върху камънаците над залива, който се намираше на около километър на север от хотела. Облечен бе в тениска в папагалско зелено и преправени от панталон шорти в цвят каки. Сянката от краищата на сламената капела, която повече приличаше на женска шапка, предпазваше лицето му от жаркото обедно слънце. Погледна към хотела — към розово-белите къщички, построени между дърветата, които приличаха на крем върху торта. Отдалеч мястото наистина изглеждаше суперлуксозно!

Не обичаше такива места. Дойде не по собствено желание, а заради сестра си. Съпругът й бе болен. Умираше. Настаниха Адем в хотелска стая, но в онази част, където отсядаха чужденците, пристигащи с евтините пакети за почивка. Това беше стая за пране, намираща се в дъното на коридора. Поставиха походно легло в ъгъла на стаята. Уж нямало други свободни стаи. Добре е, че не оставаше там. Повечето от времето си прекарваше край леглото на болния. Ако Гюлизар не бе окупирала свободната стая във вилата, където лежеше болният, можеше да остане там. Сутрин отиваше да спи. Но не можеше да заспи. Денем бе много шумно.