Инджи Арал - Лилаво

— Обичаше ли я?

— Не бях сигурен. Но когато ме изостави, реших, че съм я обичал, и се измъчвах. Не знам. Всъщност аз съм малко объркан човек…

— Не бива да мислиш такива неща, Армаган. Обичам те. И най-обърканите хора могат да се разбират, когато се отнасят с обич един към друг.

Колко лесен й се беше сторил Армаган в онези първи дни. Беше толкова интересно да наблюдава лицето му. Маската, зад която се криеше, отразяваше само хладнокръвно безразличие, но когато се любеха, лицето му се разхубавяваше и сякаш по него оживяваха дълго скривани копнежи. Страстно се хвърляха в обятията си. Не беше секс, а истинска, взаимна любов. Фиген не можеше да си обясни това разтърсващо чувство. Всъщност такива неща не можеха да се обяснят. Също като ускоряването на пулса, като някои неизказани неща и тайни, като тъмнината и стиховете. Само се предаваш на познатото, но необяснимо усещане, което изгаря сърцето. Попиваш мириса, топлината на любимия. Красота, която изпълва сърцето ти.

Може би сега самотата, липсата, празнотата, които двамата се опитваха да запълнят, бяха причината за огромния разрив между тях, за пълната загуба на онова магическо усещане за екстаз, подсилвано от великата сила на плътта. Не „може би“, а със сигурност.

Първите две години бяха великолепни, следващите няколко — добри, последвалите — не много лоши, обикновени. После дойдоха скучните периоди и накрая стигнаха до безразличието. Съпротивата им беше сломена, бяха разпилени от грубата ръка на времето. Сега, когато заспиваха всеки в своята спалня, се опитваха да си припомнят някогашното силно желание, учестеното дишане, пораждано от докосването на телата, чувството за широта, което носеше освобождение на духа, но вече не можеха да си го представят. Сега се бяха удавили във фалшиви образи, криеници, съчувствия, отдръпвания и гняв. Натрупаните в тях болки изригваха ведно с удивителните баналности, използваха всяка възможност да обидят другия. Възможно ли бе да се опитват да си отмъстят един на друг?

През дългите години, които прекараха заедно, Фиген споделяше възгледите на Армаган. Изпитваше уважение към него, насърчаваше го. Трепереше над него като търпелива, самоотвержена съпруга. Винаги му бе дарявала много любов, отнасяла се бе с разбиране и обич към язвителността, мрачното настроение и егоизма на мъжа си. Знаеше, че е почти невъзможно да го промени, но силно вярваше, че любовта им ще се развие с взаимни отстъпки и ще стигнат до единомислие. Армаган прие с примирение нейната любов и Фиген дълго се опитваше да се задоволи с това, че поне не е отблъсната. Дистанцирането на Армаган винаги будеше у нея желанието да се приближи до него. Превърнала се бе в просякиня на любов, понеже не бе престанала да вярва на мъжа си.

Фиген спря за момент и помисли: „Не, не може да е толкова просто.“ Паметта й пресяваше и подбираше спомени и опростяваше всичко. Разплитането не се ограничаваше само до личния им живот. Беше с по-объркани и мащабни измерения. Събитията, състоянията, чувствата, оформящи личните им истории, политическите и обществените събития и свързаните с тях промени като цяло им бяха повлияли силно. Безпътицата и проблемите, които влияеха върху вътрешния свят на Армаган, се бяха просмукали във въздуха като отровен газ. Бяха ги изтощили, бяха задълбочили първите малки пукнатини в съвместния им живот, които иначе биха могли да бъдат запълнени. Депресията и хаосът, предизвикан от натиска, забраните, сривовете и деградацията в човешките взаимоотношения, повлияха върху духовния и материалния живот на Армаган, а в случаите на неразбирателства започнаха да се отразяват и върху Фиген. Истинската причина, която дори сега продължаваше да засилва общата им депресия, бе, че Армаган нямаше съзнание за раздяла. С мазохистична ревност се опитваше да скрива разочарованията си и мъченически да демонстрира гордостта си.

В онези дни Армаган с безразличие отклоняваше всеки опит на Фиген да проведе разговор извън рутинните теми. Като че не възприемаше никакви други думи извън обичайните, защото не желаеше да се разсейва. Така и не можа да се възстанови, отдаде се на работата си, затворил очи пред нарастващото отчуждение, и с егоистична гордост затръшна всички врати под носа й. Направи го така, че на Фиген започна да й домъчнява за предишните им препирни. Много пъти изпитваше желание да го хване за раменете и да го разтърси, да го нарани. Но Армаган се отнасяше към безнадеждните й вопли с учудване и сякаш с известно съжаление. В подобни моменти не можеше да го познае. Кой беше той?