Инджи Арал - Лилаво

— На колко години беше?

— Да приключим темата. Между детството и настоящето има непреодолимо разстояние. Опитах се да забравя нещата, които се случиха тогава. Така ми беше по-лесно.

— Армаган, излей насъбралото се в теб, това ще те успокои…

— Ти разказвай. Харесва ми да те слушам. Ти си късметлийка по рождение. Приказно детство, като сън. Средата, в която си израснала, родители, които се обичат, роднините, семейството, материалните възможности… Колко си щастлива с всичко това. Никаква тъмна сянка върху детството ти.

— Не чак толкова. Много ревнувах брат си. Мислех, че него повече го обичат, че му обръщат повече внимание. Купуваха му всичко, което пожелаеше — фотоапарат, барабани, микроскоп. Правеше ми впечатление, че специално мама повече обичаше Семих.

— Е, добре са ви разглезили. А аз си нямах никого, който да ме разглези и да ме приюти.

Семих беше пет години по-голям от Фиген. След университета замина за Америка и специализира микробиология. Сега беше известен учен, женен за американка, живееха в САЩ.

— Пианото у вас… и то ли беше на Семих?

— Не, купиха го за мен. Ще го отнеса в Истанбул, мили.

— Умееш ли да свириш?

— Да, но нямам талант. Знаеш ли, понякога сънувам, че се явявам на изпит по пиано, и се събуждам притеснена.

— Защо? Принуждаваха ли те?

— Неее… Как да ти обясня, трябва да чуваш музиката и нотите вътре в себе си, да ги държиш на върха на пръстите си. Не е достатъчно само да свириш вярно. Това е предварително условие, но докато не им отдадеш душата си, остават само имитация. Това вече е вродена дарба, сила, която аз не притежавам.

— Ще ми посвириш ли тази вечер?

— Наистина ли искаш?

От двойната врата, която се отваряше към верандата, се виждаше жълтата светлина на луната, разпиляна върху морето. Пред фотьойла, в който седеше Армаган, имаше масичка от розов мрамор с бутилка вино и чаши. Цъфналите рози се бяха увили около железните решетки на балкона и над градинската врата. Фиген свиреше Бетовеновата „На Елиза“. Облякла е рокля на цветя с гол гръб и тънки презрамки. Армаган унесено се е заслушал. Лицето му не трепва, не личи нито одобрение, нито неодобрение.

Когато приключи, Фиген го погледна с ръце в скута.

— Отдавна не съм свирила. А и не е добре акордирано.

— Добре беше, много добре — окуражи я Армаган. — Аз не съм специалист, но много ми хареса.

Не му се удаваха ласкателствата, не обичаше празните думи, беше реалист, не умееше да прави комплименти.

— Транспортирането на пианото до Истанбул ще излезе доста скъпо…

— Сега няма да го вземем. По-нататък, когато се преместим в по-голяма къща… — В тона й се долавяше обида. — То не е много голямо…

— Прибързахме ли с женитбата, как мислиш? — стресна я Армаган. — Нямаме си дори дом.

Тогава той живееше в малка мансарда.

— Сега ще се пренесеш при мен — напомни му тя. — Нали така решихме.

— При теб е тясно. Известно време можем да живеем там, но на мен ми трябва кабинет. Освен това, ако сме в малко пространство, ще си омръзнем бързо. Колко бракове са се разпадали именно заради това.

— Не се тревожи, ще наемем жилище по твой вкус. Трябва да купим и мебели, но няма защо да бързаме.

— Получих известна сума от продажбата на земите. Искам да купя хубава къща и кола.

— Добре — съгласи се Фиген. — Надявам се, че ще се съобразиш и с моето мнение. В крайна сметка, ще живеем заедно. — Малко му е обидена, че говори само от свое име.

— Колко бързо се обиждаш — въздъхна Армаган. — Разбира се, че заедно ще решим.

Наля вино в чашите, подаде едната на Фиген и като се наведе, я целуне по врата. Отпиха по глътка. После Армаган я прегърна и я повдигна. Продължително се целуваха, сякаш изпълнени с властно, непреодолимо желание.

— Страхувам се — каза той, — че няма да можеш да ме приемеш такъв, какъвто съм, и ще ме изоставиш.

— Защо смяташ така?

— Не знам. Понякога си мисля, че в много отношения съм нетърпим. — По лицето му бяха изписани вълнение и мъка. „Търси здрава почва под краката си — помисли си Фиген. — Толкова е честен и добър, че се страхува да полети със собствените си криле. Трябва да бъда добра и щедра към него, защото е умен и това го възпира да не показва чувствата си.“

— Когато бях във Франция, имах приятелка. Обичаше ме и искаше да дойде с мен в Турция. Много ми харесваше, но така и не се решавах. Не можах да взема решение. Ти си първата, на която разказвам за това.

— Как се казваше?

— Матилда. След като се върнах, продължи да ми пише. Прекалено много се интересуваше от мен. Може би се изплаших. Не я потърсих. И тя престана да ми пише.