Инджи Арал - Лилаво

Брат й Семих и Фиген ги отгледа баба им. Тя бе слаба жена, ухаеща на одеколон. Сплиташе дългата си коса и я прибираше на темето, а след това я покриваше с бяла забрадка. Беше хаджийка. В компанията на синовете си посръбваше една-две глътки ракия, разредена с вода, понякога пийваше и в памет на починалия си мъж. Имаше красиви, възпълнички ръце. Правеше на Фиген парцалени кукли и с игла и конец им извезваше очи и уста. Фиген бе убедена, че баба й е човекът, озарил със светлина щастливото й детство. С красив, леко розов тен, с очи в лешников нюанс и лице, излъчващо меланхолична мекота, тя внушаваше спокойствие и хармония. Не успя да пристигне за погребението й.

Докато се излягаше върху леглото, се сети за забележките на Армаган към бикините й. Беше ли разбрал, че тя е охладняла към него, че един ден ще го напусне и ще си отиде? Дали агресивността му не се дължеше на факта, че вещта, която така небрежно държеше в ръцете си, щеше да падне и да стане на сол? Как така си е направил труда да погледне тялото й? Обикновено не се заглеждаше, не коментираше физическите й качества. Гледаше на жена си като на стара вещ, която му принадлежи от доста време и е свикнал с нея. Не забелязваше или се правеше, че не забелязва цвета на косата й, прическата, дали е облякла нова, или стара дреха, напълняла ли е, или е отслабнала. Колкото и Фиген да се стараеше да изглежда добре, той не се впечатляваше, не показваше нито с думи, нито с жест, че проявява интерес, не си правеше труда да изкаже мнение, с изключение на случаите, когато забелязваше нещо нередно.

В дните непосредствено след запознанството им Армаган бе заявил, че човек може да бъде красив и само с душевните си качества, и тя никога не го забрави. Макар да не го споделяше, още от първите им съвместни години тя копнееше да открият нефизическите й качества. При внимателно вглеждане можеше да се оцени значимостта на нейния характер, на нейната личност, тя бе много повече от хубава жена. Свежестта и чистотата на младостта й отначало привличаха мъжете, но това бяха преходни и необвързващи качества, докато в любовта Фиген търсеше трайност. Мъжът, който ще я обикне, трябваше да я обича не заради физиката й, а заради ума, логиката, интуицията й. Да, Армаган се бе влюбил в нея от пръв поглед и не криеше, че повече се бе впечатлил от доверието, което излъчваше, а не от външността й. Фактът, че я обикна заради качествата й, бе победа за Фиген. Мислейки си, че за първи път е улучила десетката, тя му отвърна с взаимност. Защото този избор отваряше нови хоризонти. Даваше на Фиген възможност за самоутвърждаване и носеше дълбочина, която да улесни пътя към духовното им единение.

„Колко наивна съм била. Ако тогава можех да предвидя събитията, щях да викам за помощ и да се втурна да бягам, колкото ми държат краката.“

Малко след като се ожениха, се разбра, че характерите им не си подхождат. Фиген бе жена, която влагаше цялото си същество във всичко, което правеше, беше искрена, лесно се приспособяваше, действията й бяха предвидими, очакваше от живота хубави неща, но не бе самонадеяна. Армаган се самовъзприемаше идеалистично. Вероятно защото се смяташе за лабилен, си налагаше да бъде сдържан и да стои нащрек, за да се предпазва от външни атаки.

Какво му бяха направили? Защо бе толкова объркан и предпазлив? Защо се бе превърнал в труден за общуване, неспособен да изпитва радост, изпълнен с вътрешни конфликти човек? Затворен, придържащ се единствено към собственото си мнение човек, дълбоко повярвал в марксистката идея, в идеята за равенство. Последователен до мозъка на костите си. На пръв поглед интересен, но безкрайно скучен, когато го опознаеш!

„Има хора, които в личния си живот успяват да преодолеят онази затвореност, която си налагат спрямо външния свят, и да изградят искрени отношения с близките си. Но Армаган никога не стана такъв. Неговата сдържаност и дистанцираност неизбежно ограничи и отношенията му с мен. После стана още по-лошо. Студенината, която излъчваше, ме накара да се чувствам като разглезена и неподходяща за него. Под непрощаващия му поглед изпитвах чувство за вина и започнах да се чувствам непълноценна. Какво още чакам? От какво се страхувам, та му правя мили очи? Направих всичко по силите си, но не се получава.“

За да се убеди в правотата си, от известно време насам си припомняше важни подробности от годините, прекарани с Армаган, за които в миналото бе търсила извинения или пък бе смятала за приятни и се опитваше да ги преоцени през призмата на времето. „Как е възможно? Как съм могла да се подложа на толкова унижения?“ Дали пък Армаган не се бе оженил за нея, воден от подсъзнателната мисъл, че една стабилна, мила жена може да надскочи наложените от него самия сурови ограничения и да му осигури свободата? Това ли противоречиво желание диктуваше в началото страстната му любов към Фиген?