Инджи Арал - Лилаво

Бащата на Оя бе богат, известен бе в градчето като лихвар, собственик на автокъщи, а според слуховете имал и връзки с мафията. След като момичето направи опит за самоубийство, се ожениха. В продължение на няколко години живееха добре. Родиха им се две момиченца. Бертан, въпреки че не бе ясно с какво точно се занимава, се водеше на работа при тъста и баджанака си и под техния строг надзор играеше ролята на щастлив млад баща. Но му писна. Отиваше в Измир да кръшка, пиеше много, биеше жена си за щяло и нещяло. Изневеряваше й с уличници. В кавги и гюрултии се изнизаха няколко години. Започна да приказва, че бракът го е заробил, и не се прибираше вкъщи. Често оставаше при Гюлджан. Когато поиска развод, за да се сдобрят, свекърът го подкупи, като разкри за него самостоятелна автокъща, и Бертан се върна при жена си с нови надежди. По думите му Оя бе вманиачена на тема „секс“ и баща й и брат й се страхуваха, че ако се разведе, ще започне да проституира.

Но Бертан не се отказваше от навика си да пръска пари за хазарт, както и да храни и пои мъжете, които се навъртаха около него. Когато започна да продава една и съща кола на двама души и да прави фалшификации с чекове, си изпати. Тъстът го накара да му подпише полица за дължимата сума и като изплати дълга му, го измъкна от затвора. Закри автокъщата. Но нищо не се промени. Бертан непрекъснато задлъжняваше все повече и повече към семейството на жена си. Беше продал най-плодородните земи и ги пропиля. Едновременно с алкохола пиеше и лекарства. Движеше се като полупобъркан, изоставен, жалък човек. Разведе се. Но злощастията в живота му бяха част от съдбата му. От никого нямаше да иска прошка. За нищо не беше виновен. Просто не му провървя. Живееше в един мръсен хотел и при никого не искаше да се приюти.

Беше на тридесет и три години, когато бащата на Оя заради натрупаните дългове взе всичките му земи. Още две години се влачи самотен, без пукната пара, а когато една ноемврийска утрин бе изгонен от къщата, където бе отишъл да види дъщерите си, реши, че това е краят. Същия ден в града имаше голям пазар. От улична сергия си купи въже. Отиде в мандариновата градина, която преди това бе негова и много я обичаше. Избра си едно сливово дърво, което някога баща му бе засадил в края на градината със собствените си ръце. Постави под краката си щайгите, които още стояха там, и се обеси.

Усети соления вкус на сълзите. Изворът на сълзите вътре в нея бе така черен, дълбок и горещ, че бяха напразни всички усилия, които полагаше, за да се възстанови. Плачеше за загубените любими хора, но колкото повече плачеше, толкова повече в нея набъбваха разнолики чувства. Оттук насетне нямаше да има утре. Нямаше да има дори днес. Щеше да има само вчера, само минало. Обхвана я дълбока обида. Почувства се като преминала отвъд способността да мисли, отвъд логиката.

Избърса сълзите си и стана. Почака за момент, сякаш бе в безтегловност. „Батко Илхан ще дойде“, си помисли. Ако идва да я вземе, в никакъв случай нямаше да се върне сам. Знаеше, че насила ще я заведе в хотела. Ще се ядоса, ако я завари в този вид. Един хладен душ ще й дойде добре. До вечерта имаше много време.

Фиген слезе на долния етаж с лекаря.

— Не се безпокойте — повтори той. — Да вземе лекарството, ще се оправи. Може да изпие и чаша прясно мляко. Мисля, че е прекалил с алкохола.

— Изпи няколко бутилки бира — каза Фиген. — Но има гастрит, не трябва да пие, нали?

— Проблемът му е психологически. През този месец имах възможност да опозная съпруга ви, сприятелихме се. За човек с принципи, участието в политиката може да се превърне в трагедия.

— Така е — въздъхна тя. — Благодаря ви. Ако има промяна, ще ви се обадя.

Отвори външната врата и го изпрати. После влезе в кухнята, извади от малкия хладилник кутия с прясно мляко и я отвори. Разрови се в кухненските шкафове и намери подходящ съд. Пусна котлона и постави съда отгоре. Въпреки че вилата бе за госта, беше помислено и за най-дребните неща. По времето на Реван по половин година тези вили бяха все пълни, настаняваха се майката на Реван, сестра й, роднините и приятелките й. Спомняше си, че Илхан все се оплакваше от това, че не можел да си почине, да се нахрани спокойно. Даже една вечер бе поставил ултиматум на Реван: „Или те, или аз!“ Това бе много преди Ренгинур, но на Реван не й пукаше. Доколкото разбираше, целта й бе да занимава всички с проблемите между нея и мъжа й. Не се сближи с Реван, която бе глупава до мозъка на костите, но полагаше усилия да й демонстрира поне някаква близост. Кимаше с глава в знак на престорено съгласие и казваше: „Имаш право“, докато изслушваше безкрайните й глезотии и оплаквания, и се правеше, че не забелязва надменните й погледи. И двете знаеха, че не се обичат.