Инджи Арал - Лилаво

Врагът бе много жесток, борбата — дива. Перлите, които Гюлджан собственоръчно бе нашила върху булчинската си рокля, се смесиха със сълзи и се пръснаха по пода. Съпротивата и молбите й не помогнаха. Любовта бе жестока и грозна. Да обичаш, бе грозно и омразно, а сексът бе много бърз и студен. „Не“, не спираше да повтаря Гюлджан. И все пак кървавите чаршафи бяха проснати пред вратата на стаята, за да се видят следите от победата през първата нощ.

— Жените обичат сурови мъже — бе казал една вечер след това Атила. — Освен това ти си фригидна, а аз обичам палавите жени.

— Върви по дяволите. Фригидна съм, защото ти си животно, не ми доставяш удоволствие.

Заради тези думи я наби жестоко.

„Не бях фригидна, нима човек не може да почувства това?“ — помисли си Гюлджан. Желанието й не бе насочено към определен мъж, но знаеше, че дреме някъде вътре в нея. Съдеше за него по нетърпимия задух в гърдите, песимизма, безсънието, нервността и по силното напрежение, което усещаше, щом жените заговореха за секс и се шегуваха. Но само по себе си това не бе сексуален глад, а по-скоро една пукнатина, която се увеличаваше, сливайки се с другите липсващи неща в живота й — копнеж, обич, ласка, съчувствие, взаимност. Беше нещо, родено от празнотата, в която бе пропаднала след загубата на онези горещи, силни чувства от времето, в което бе влюбена в Атила. После започна да гледа на него като на враг, нещо повече, намрази го с цялото си същество. По-късно се убеди, че сексуалното й желание може да бъде събудено и удовлетворено само от мъж, когото обича, и тогава предпочете да остане студена към съпруга си, като се самозадоволява. Въпреки че впоследствие изпитваше мъка, гняв, разочарование и срам.

След като се ожениха, Атила започна работа при баща й, возеше работниците от селата, довеждаше ги и ги откарваше по домовете. Страхуваше се от тъста си, в негово присъствие се стараеше да показва уважение и да изглежда като човек, който си разбира от работата. Баща й, въпреки че видя апатията и нещастието на дъщеря си, изобщо не се намеси. Няколко месеца след сватбата Гюлджан се върна в бащиния си дом, но баща й на следващия ден се обади на мъжа й и с думите „Ела да прибереш жена си и друг път да не си посмял да я удариш, защото ще те убия“, я изпрати обратно. Това предупреждение имаше краткотраен ефект. Баща й бездруго бе болен.

Около година след сватбата почина. При разпределянето на наследството Атила прояви куп капризи. „Онази не, ние искаме тази градина, малко е, много малко“ и неща от този род. Непрекъснато дърдореше, че бил измамен, че братята й се опитвали да вземат най-плодородните земи, и макар че не смееше да им го каже направо, съсипа Гюлджан. Тогава на Илхан и Армаган им стана много мъчно и обидно. Спориха жестоко, накрая Илхан го изгони от стаята, където се бяха събрали, и прекъсна връзките с него.

В началото на втората година от женитбата им, непосредствено след смъртта на баща й и раждането на Синан, Гюлджан изпадна в депресия. Не искаше да кърми бебето, не желаеше да го вижда. Затвори се в стаята си и не излизаше от нея, не ядеше и не пиеше, престана да говори. Заради това в първите дни изяде доста бой. Зълва й, като видя, че се е превърнала във вейка, запретна ръкави и пое ръководството на къщата, намери дойка за бебето, къпеше го и го миеше, сякаш искаше да покаже на брат си, че е способна да му създаде по-добър комфорт от тази кекава булка. От презрителните погледи на зълвата и свекървата Гюлджан се почувства още по-зле. Накрая Атила се принуди да я заведе на лекар. „Изпаднала е в тежка депресия. Заведете я навън, разхождайте я, нека поседи край морето, да се разтовари.“ След като излязоха, Атила я заведе на морския бряг. Беше студен зимен ден. Отваряйки вратата на колата, посочи към морето и каза: „Хайде, гледай. Гледай, че очите и душата ти да се отворят!“

Изведнъж видя мъжа си на прага.

— Дяволите да те вземат, превърнала си къщата в кръчма — изсумтя Атила. — Излизам навън, има ли нужда от нещо?

— Купи хляб и цигари.

Погледна го. В полутъмната стая, сред идващата откъм коридора зад гърба му светлина, той изглеждаше като черна сянка, очертана в рамката на вратата. Туловище, което близо тридесет години почерняше живота й. Почувства дълбоко в себе си, че е творение на онези безкрайни дни и нощи, на онова долно създание, което никога не изпитваше вина за действията си. Помисли си, че тази безформена и безименна сянка бе единственото, което в продължение на толкова години я спираше да премине отвъд светещата врата, отрязваше пътя й. Много пъти, гледайки тази сянка, си въобразяваше, че не му е раждала деца, че децата със сигурност не са негови. Искаше да повярва, че преди да се омъжи, сама е направила тези деца, скрила ги е в сърцето си и с душата си ги е пренесла в неговата къща. При всяко приближаване на туловището до нея през нея преминаваше мисълта: „За него съм нещо като алкохол, като опиат“.