Инджи Арал - Лилаво

Когато спомените й я връщаха към младежките й години, Гюлджан осъзнаваше, че безвъзвратно е изгубила някои неща, които дори да не бяха във възможностите й, можеше да спечели, ако бе проявила достатъчно плам и настойчивост. Например свободата. Но безрезервно, без да се съмнява, беше приела решението на баща си, макар че в процеса на опознаване на женствеността си бе събрала достатъчно знания и опит. Вярваше, че един ден ще се омъжи и тогава ще бъде свободна, очакваше деня на свободата си, люшкана между примирението и надеждата.

— Изучи синовете си, а мен защо не ме изучи? — веднъж все пак попита баща си, докато той бе в добро настроение.

— Ако ще се притесняваш за нещо, не бива — беше отговорил баща й.

Говореше така неопределено, не търпеше да му се задават два въпроса един след друг. Какво го тревожеше? Може би се страхуваше, че тя ще се повлече по някого и навличайки си беля на главата, ще опетни честта на семейството. Щеше да е по-добре да си седи вкъщи и да е на сигурно място, за да не се случи нещо подобно. Нито да полагаш усилия, нито да дадеш някаква възможност. Просто да чакаш.

Какво друго можеше да направи млада жена в това положение, освен да си гласи косата и да се влюби в шофьора, който я заглеждаше от стоянката за таксита срещу тяхната къща. Била дете! Девойка като фазан със златни пера, наскоро започнала седемнадесетата си година. Слага крак връз крак като актрисите, точно като тях поставя ръцете си на фотьойла, какво й липсва? Даже си мисли: „По-хубава съм от тях“. Нищо друго хубаво не е видяла и научила в живота.

Онзи мъж — Атила — се беше влачил по жени и момичета, въртял какви ли не номера, ех, уж бил момче от добро семейство, наближавал тридесетте и за да се усмири и завърти някоя работа, му купили един буик — това бе първото такси в града. А е и красив — мустачки а ла Кларк Гейбъл, коси погледи, навити ръкави на ризата, предизвикателна походка върху обувки със скосен ток, намества се на кормилото, дава газ и излита като стрела. „Ще се освободя“, диктува умът й, но погрешната посока на ума само съблазнява сърцето. Младо, пълно с надежди сърце. И после, въпреки всички страхове, а може би именно заради това, я побеждава онази тревожна топлина, която се усилва, докато минава покрай мъжете на улицата, неоспоримостта на влечението към даден мъж, от което ти настръхва кожата.

Във фотьойла, в който седеше, Гюлджан почувства, че бедрата й горят, че се изпотява. Видя изсъхналите си ръце, които здраво стискаха чашата с водка. Бяха станали като лапи, защото постоянно бяха в състояние на самозащита. Да, но въпреки това не й помогнаха да се защити, нито да вземе в ръце щастието, което заслужаваше.

В момент, когато нито веднъж не си бяха говорили насаме и нямаха друга близост, освен разнасяните от Бертан писма от по няколко реда, в градчето се разнесе клюката, че с Атила се „любят“. Атила няколко пъти взима Бертан в колата и го вози из града, и той остана възхитен от него.

— Какви са тези приказки, дето се носят за теб и онова псе Атила? — попита една сутрин баща й, преди да тръгне за работа.

Гюлджан замълча, не знаеше какво да отговори.

— Той е нещастник, абсолютен хулиган. Превърнала си и брат си в сутеньор. Ще ти откъсна врата, момиче! Какво става в тази къща, безбожници!

— Нищо не знам.

— Кой ги пуска тези приказки? Стегни се, защото ще те убия.

— Аз нищо лошо не съм направила, татко!

— Вуйчо му идва, щял да те поиска. Уж сте се били разбрали. Какво е това, бе, кажи?

— Не знам.

— Всички знаят, само ти не знаеш, така ли? Че кой ги измисля тези глупости, били сте се любили и какво ли още не! Наоколо гъмжи от тези приказки, само ти не знаеш. Край, повече не искам да чувам подобни неща!

Чакаха в продължение на година. Гюлджан още по-безотказно копнееше за Атила. А Атила бе подивял. Блъснал колата, опитал се да запали къщата, изпаднал в алкохолна кома и влязъл в болница. Изпращаше бележници на Гюлджан, в които й пишеше, че когато се оженят, ще се укроти и ще престане да пие. Но мъж, който е на път да изгуби ума си от любовна мъка, не е в състояние да го направи. Когато тя стане негова, ще се откъсне от лошата среда.

Точно в онези дни започнаха да се проявяват първите признаци на болестта на баща й. Незнайно дали защото бе обречен, но Гюлджан виждаше, че не гори от желание да се лекува. Първо го оперираха, извадиха му киста от белия дроб. После за известно време го лекуваха в Измир, казаха му, че за да се излекува, е нужно още време, и го изпратиха у дома. Остави цигарите, но от работата не се отказа. Малко говореше, от време на време излизаше навън да играе на карти с приятели и да изпие едно питие. На въпросите отговаряше бавно и замислено, сякаш му трябваше време, за да открие нужните думи. Но нямаше вид на човек, който се страхува или се противи на случилото се.