Инджи Арал - Лилаво

Армаган бе единственият човек в живота й, с когото можеше да говори като с приятел. Гюлджан му разказваше грижите си, търсеше съветите му. Той смяташе сестра си за умна и се измъчваше, че тя не можа да учи. Когато отиваше в Истанбул, Гюлджан оставаше у тях, а дойдеше ли в градчето, Армаган се отбиваше първо у нея. По цели нощи разговаряха за миналото, за бъдещето, за семейството. Армаган й бе разказал, че левите идеи не означават предателство към родината, както им внушаваха. Една вечер й беше казал, че Аллах не съществува. Тя се изплаши, че ще бъде прокълнат, че на главата му ще се струпат разни беди. Тогава естествено бе много млада.

След като Армаган се ожени, близостта им отслабна. Въпреки това много вечери пак бяха пили заедно и обсъждаха Илхан, Атила, дори Фиген. Понякога Фиген и брат й спореха по незначителни теми, за неща, които бяха обичайни, но те без причина ги превръщаха в проблем. Всъщност Гюлджан се възхищаваше на тяхната любов. Нищо, че разнищваха всяка дума, поглед и действие. Споровете им бяха за деликатни неща.

Както Илхан, така и Фиген не приличаха на Армаган. Обичаха да критикуват хората и да дават съвети, вместо да се опитат да ги разберат. „Е, стига, разведи се с този мъж най-сетне, махни го от живота си, отърви се от него!“, казваше например Фиген на Гюлджан, но без да й посочва какво би могла да прави след това. А Илхан бе по-упорит от Армаган, по-решителен и умееше да спотайва чувствата си. Такива като него повече успяваха в живота.

Стана и си приготви още една водка. Когато се връщаше в хола, погледът й за миг се спря върху огледалото. Напоследък се стараеше да не поглежда към огледалата.

Беше проявила голямо търпение, за да стигне до истините, на които животът я научи без никаква милост и съчувствие към нея. Но когато търпението стане прекалено продължително, то приютява в себе си непоносими разкаяния, отразява се на погледа, чертите и поведението. Гюлджан се страхуваше да се погледне, защото огледалата бяха пълни с неизказаните й вопли…

В такива случаи лягаше на леглото и си мислеше: „Трябва да се самоубия, да се самоубия, да се самоубия“. През нея преминаваха хора, лица, диалози. Откъси от живота й и безброй подробности. Разпилени от вятъра семена, цветни прашинки, пробили почвата връхчета на житни стръкове, рекички, които разяждаха камъните, узряло грозде, глухи, слепи и неми хора, усмивки, деца, които отиваха на училище. Тогава се разколебаваше и казваше: „Не мога да се самоубия. Не мога, не, не мога“.

Смърт… Да говориш преди или след нея, не означаваше нищо друго, освен опит да изтриеш всичко онова, на което те е научил животът. „Ето, говоря си сама. Мълчаливо, а понякога на глас си говоря. Говоря с мъртвите, а не със себе си. На това ме научиха онези, които загубих един след друг. Мама, татко, Бертан, Синан. Говоря с езика на смъртта. Никой не може да разбира другия на този език. Никой не може да разкаже за себе си, нито открито да сподели онова, което е чул и видял.“

Взе скритата под дивана снимка. Орхан и снаха й Есра бяха прибрали всички снимки на Синан и ги криеха от нея. Успяла бе да спаси само тази. Сватбената снимка на Синан. В тъмносин сватбен костюм, препасан с широк тъмночервен пояс. С папийонка. Очите му блестят, пълни с желание. Уверена стойка. Жена му е малко кльощава, ниска, но чаровна. Сватбената й рокля е накичена с пари, хванала е под ръка мъжа си.

Сватбата е в хотела на Илхан. „Илса хотел“. Подарък от вуйчото. Сред венци, бляскави прибори, украшения и кошници с цветя. Всички са щастливи, усмихнати, изпълнени с надежда. Синан не можа да се устрои тук. След като криво-ляво завърши гимназия, в продължение на три години кандидатства в университета, но не влезе. Отвориха малък бутик, но той не работеше там, седеше главно Гюлджан. Фалираха. След това момчето постъпи на работа в хотела на Илхан. Пак не се получи. Не знаеше чужд език, не умееше да работи. Тъй като бе назначен с връзки, се притесняваше от безцелното шляене наоколо и се чувстваше донякъде унижен — „Няма да слугувам!“. Не заради това, че ще бъде момче за бира, кафе или диско, а защото не знаеше какво може да върши. Гюлджан се досещаше, че за да върви с вдигната глава, човек трябва да принадлежи на определена среда. Да е част от нещо. Да може да каже: „Ето това съм аз, аз съм от тук.“ Не трябва да се чувства пренебрегнат, отритнат, откъснат, във вакуум. Защото ще си тръгне. По своя си път, сам.

Баща му сменя колата си и му я дава. Шофьорлъкът е в кръвта на Атила, знае само това. Единственото нещо, с което може да се похвали. При това е селяндур, който в младостта си се е наливал като бъчва, смъркал е хашиш и без никакво притеснение е сядал зад волана, натискайки газта докрай. Не след дълго Синан катастрофира. Ударил човек в пияно състояние. Колите станали на хармоника, но жертви нямало. Полиция, разследване, намерили у него и хашиш. Арест, разпити. Крушата пада ли по-далеч от дървото?