Инджи Арал - Лилаво

Когато нямаше нищо за пиене, не помнеше нищо от станалото. Тогава се явяваха други видения, звуци и мисли, които отклоняваха сетивата й. Мозъкът й бръмчеше като кошер, мускулите й бяха напрегнати до болка. Когато изтрезнееше от унеса, пред погледа й оживяваха хитрини, капани, шаблони, с една дума, започваше разплитането на голямата бъркотия.

На мястото на градините, където бе преминало детството й, бяха построили блокове. Предприемачът даде на Гюлджан двадесет апартамента и тази къща. Илхан и Армаган продадоха земите си веднага след смъртта на баща им. А тези на Бертан ги присвои свекърът на Гюлджан. Преди три години така си бяха заминали и принадлежащите на Гюлджан. Сега, когато бяха в нужда, продаваха по един апартамент и изяждаха парите. Приходите от наемите едва стигаха да покриват разходите на двете семейства — тяхното и другото, на малкия им син, на снахата и внука. Напоследък една част от наемателите даже не успяваха да си плащат наема навреме. Някои бяха уволнени, други бяха затворили дюкяните си. Имаше и такива, които не бяха плащали по три месеца, по шест месеца. „Какво да направя, освен да чакам, несгодите на хората са очевидни. Във врата ли да им дишам, за да си взема парите? Имам ли сили да се занимавам?“

Малкият й син Орхан продаде три от апартаментите и пропиля парите, като ги вложи във ферма за кокошки. Започна с голямо желание и надежди и преди да измине година, болест покоси всички кокошки. Какво друго можеше да очаква, при положение че не познаваше работата и не положи необходимите грижи.

Някога баща й бе забогатял от плодородието на тези земи. Не можеше да се наситиш на вкуса на доматите, цвеклото, салатите, зелените чушки, които се отглеждаха по тези места. Четиримата бяха израснали под сливите, медените смокини, наровете и мандарините. Бяха се опиянявали от слънцето, от земните изпарения с дъх на пръст, миризмата на тор, от аромата на пролетните листа, бяха гледали небето между клоните, отрупани със сладки жълти плодове. Сега онези апартаменти като кутийки бяха като паметници на сполетелия ги разгром. Тя бе тази, която до последно отказваше да продаде своя дял от оранжерията. Сега това място, което се поливаше с минерална вода, бе много скъпо. Но другите бяха одобрили първото предложение на онзи дъртак Дьортгьоз, чиито синове се разхождаха с мерцедеси. Събориха старата минерална баня, на нейно място направиха спа център с плувен басейн. Всичко, което притежаваха, бе загубено на безценица.

Чу, че телефонът звъни. Изтръпна. За нея всеки звън вещаеше нещастие. Почака да звънне още няколко пъти. Млъкна. „Сигурно онзи, Атила, съпругът, вдигна отгоре.“ След малко той се провикна.

— Гюлджан! Обади се, Илхан те търси.

Стана и излезе от хола, вдигна слушалката на телефона, който бе поставен върху тоалетка с огледало.

„Моля, бате Илхан… Не, не мога да дойда. Недей да идваш, няма смисъл. Аз вече не ставам за такива неща.“

Затвори телефона.

— Какво искаше? — провикна се Атила откъм стълбите.

— Теб какво те засяга? Като че ли не чу! Шибано животно такова, затвори си устата — извика Гюлджан.

— Да няма човек за жена пияница като теб — промърмори Атила. Влезе в стаята си и тръшна вратата.

Защо Илхан толкова много настояваше? Не знаеше ли, че тя не излиза навън? Не разбираше ли, че сърцето й няма да може да понесе хора, които се развличат и веселят? Нима стоеше толкова високо, че не виждаше какво става долу? „Какво ще правя в неговия хотел? Какво ще облека? Една фланелка и стар панталон, който виси на стопения ми задник ли? Каквото и да облека, ще изглежда или натруфено, или прекалено всекидневно. Ще се напия, може би няма да си сдържа езика зад зъбите. И най-вече семейството на онази хитра жена. Как й беше името? Ренгигюл? Както и да е, защо да ходя на рождения ден на сина й? Сякаш да родиш извънбрачно дете, е голям героизъм, та го афишират пред цялата рода…“

Безспорно, брат й желаеше тя да се чувства добре, да бъде щастлива. А защо да не иска? Имаше много пари. Беше купил жената, която искаше. А когато се разведеше с Реван, нямаше да има човек, който да е по-добре от него. Ами Армаган? И той нямаше причина да не се чувства добре. Не отдаваше значение на парите и нямаше явна причина за притеснения, мъка или страдания. Но много бърбореше. И понеже се занимаваше с политика и не можеше да остане безразличен към случващото се, бе винаги разочарован и напрегнат.

Макар да се стараеше да не го показва, Гюлджан обичаше Армаган малко повече от Илхан. Преди години, след смъртта на майка им — бяха на единадесет-дванадесет години, все за него мислеше, дали се грижи за себе си, стигат ли му парите в пансиона. Когато се върнеше за ваканцията, вкъщи настъпваше празник. По онова време Армаган денем и нощем четеше книги. На нея й се струваше, че непорочността в красивите му сини очи обещава разбиране и обич, каквито тя не бе виждала. Но обичта й в известна степен приличаше на съжаление. Той бе толкова самотен, невинен и с добро сърце, че тя изпитваше желание да го гледа, закриля, прегръща и забавлява като собствено дете, а не като брат. След като завърши университета, спечели стипендия и отиде във Франция за една година. Оттам й пишеше писма. Гюлджан дълго време ги пазеше, но при една караница с Атила той ги хвърли в печката и те изгоряха.