Инджи Арал - Лилаво

Следобедното слънце докосваше прозорците и листата. Петуниите. Циганско розово, лудо червено, лилаво! Трябваше да пие кафето си на балкона. И да се надява, че нейният Синан внезапно ще се появи оттам, откъм зеления плет. Да вдигне глава към балкона и да се усмихне.

Никой не може да забрави. В забравата няма копнеж. Човек вижда един след друг старите си спомени като на филмова лента. Вижда много по-ясно всичко, което е забелязвал, но в бързината не е оценил. Човек, който обича, не копнее за любовта си, докато не я загуби. Когато копнееш, опознаваш по-добре обичта си. Започваш да виждаш, сякаш никога не си виждал ръката на сина си да гали някое куче, начина, по който реже хляб, пие вода, държи в ръка ранено птиче, на което се опитва да помогне да хвръкне, завръщането от първото любене с жена, пеенето, боядисването на една стена. Тогава в сърцето си усещаш копнеж като по неродено или за някой, който е трябвало да се роди. Като неосъществена мечта. Като обещана радост, като продължителна смърт. Копнежът е очакване. За него няма лек, нищо не може да се направи. Човек може единствено да претръпне.

В онези дни, когато още бе самоуверен млад мъж и не се знаеше къде и какво точно прави, той проваляше всяка работа, с която се заловеше, говореше развълнувано, преувеличаваше разказваното, ръсеше лъжи, с които разсмиваше, понякога се връщаше пиян вкъщи; оставяше мръсните си чорапи в стаите, държеше се предизвикателно с майка си, за да не показва обичта си, вървеше по пътя на бащата безделник, сякаш той му бе човек за пример. Привечер в сърцето на Гюлджан се загнездваше притеснение. Започваше да усеща необяснимо изтръпване на мозъка. Още преди той да отвори вратата, я налягаше една тежест, някаква самота. С вкиснато лице и укорителен поглед мъжът й чакаше да му приготви масата, с ракиена чаша пред него и парче изсъхнало сирене.

„Махни тази физиономия и сипи едно и на мен“ — казваше тя. Той не се противеше, понеже си намираше другар за пиене. Докато кълцаше лука, Гюлджан отпиваше една глътка, след като нарежеше доматите — още една. Като добавеше олио и оцет — още. После сядаха на масата. Дивак срещу дивак. Свиня срещу свиня! От време на време си продумваха по някоя и друга дума, пушейки цигара след цигара. Нито усмивка, нито една нежна дума. Леденостудени разговори. Войнствени, смразяващи думи. „Дай още една чаша“, казваше Гюлджан. „Стига й толкова на женската част“, скастряше я мъжът й. „Хайде, налей, ти казах, не се офлянквай!“ Ракия, която помътняваше и губеше цвета си, когато й се добавеше вода. И мисли, които също помътняваха и се променяха като нея. Завладяваше я чувство за спокойствие, безграничност и безстрашие. И после, после, без да го чака и да го моли, сама си доливаше и сякаш отпиваше от свободата, всяка вечер… Чувстваше се добре и след този час незнайно как, само един поглед или дума можеха да отприщят гнева й. Тогава се нахвърляше върху него.

Беше по-висока от мъжа си, едра и силна, една вечер се бе ядосала и го бе блъснала от парапета на балкона на втория етаж. Беше полетял надолу, но мръсникът имаше девет души, като котка. Върна се, разтривайки пукнатото си коляно и рамото, хълцайки през сълзи и сополи и се затвори в стаята си. Петнадесет дни ходи с гипс и така си отиде мъжествеността му. „От този ли сополанко съм яла бой години наред?“, изненада се Гюлджан. Впоследствие майсторски бе отклонявала всичките му опити да се перчи и бе взела юздите в свои ръце. „Знай, че мога да те убия — каза му една вечер. — Бих те убила, без да ми мигне окото, и пак няма да се чувствам отмъстена!“ Всъщност за Гюлджан той отдавна бе мъртъв.

Отиде в кухнята и си приготви голяма чаша кафе.

Обикновено ставаше по обяд. Спеше, докато изтрезнее. Все още можеше да става. Набързо, с треперещи ръце, готвеше нещо. После си сипваше водка с лимон, понякога само водка или газирана вода, каквото имаше под ръка. Прибавяше лист от джоджен или босилек. И вишна за цвят, ако имаше. Не се страхуваше, че някой може да дойде, защото не беше ясно, че в чашата има водка. Макар че пиенето не я приспиваше и не я хранеше, й помагаше да се държи на крака. Да намали кървенето в душата си.

Една вечер миналата седмица Илхан и Армаган бяха дошли да я видят. Казаха й, че трябва да спре пиенето. „Ще те заведа в Истанбул и ще те настаня в болница“, бе казал Илхан. Гюлджан се ядоса. „Не съм болна. Не съм алкохоличка. Дори не се напивам. Пия съзнателно, за да мога да стоя на крака… И аз ли да се самоубия като мама и Бертан? Това ли искате? Оставете ме на мира!“