Инджи Арал - Лилаво

— Това своенравно момче развали трапезата. Дано сънят ми е бил точно затова…

— Че каква връзка има?

— Погледни, жалко за рибата… Развали ни угощението. — Погледна към Ренгинур и се засмя. Повдигна глава и й прати въздушна целувка: — Откъде да ти сервирам, любов моя?

Гюлджан седеше на дивана с ръце в скута, без да забелязва секундите, минутите, часовете; три, четири, пет, пак шест, пак седем. Събота, неделя, вторник, а после сряда ли идва? А след неделя? Не, може ли все да е сряда? Нали пазарът беше вчера? Е, значи е вторник.

Струваше й се, че това не са нейните мисли. Не можеше да издържа повече, съвсем се бе отпуснала. Не задаваше въпроси. Всичките „защо“, „за какво“ се бяха изчерпали. Вече нищо нямаше значение. Причините нямаха причини. Толкова много въпроси си бе задавала, че се умори от тях. Сълзите й бяха пресъхнали. Съзнаваше, че сполетелите я напоследък неща са резултат от грешки, започнали много по-отдавна, отколкото е предполагала. Лошите събития, които я връхлетяха, когато възрастта й започна да се изписва с двуцифрени числа, направляваха живота й. Може би светофарите върху житейския й път не работеха.

Пътната врата се отвори и затвори. Беше той, мъжът й.

„Преди да влезеш в хола, избърши обувките си на изтривалката пред вратата. После ги вдигни и ги прибери в шкафа. Сега си измий ръцете!“ Ще ги измие. „Не пръскай с водата, току-що изчистих банята. Недей да протягаш келявата си глава през вратата, не ме гледай! Иди в кухнята. Върху котлона има някои неща, наяж се!“

Знаеше, че той знае, че трябва да прави всичко това. Нямаше нужда да му се казва. Всъщност не се и интересуваше. „Няма ли манджа с месо?“ Все същият въпрос, не се научи да не пита, макар да знаеше, че отговорът е: „Няма, месо няма, години наред се тъпка, вече и сърцето ти е месоядно.“ Да пукне дано! Сега пъха лъжицата в тенджерата, пълни я със сготвения лапад с ориз. Отваря чекмеджето, взема вилицата и го затваря с трясък. Пълни чашата с вода от чешмата, пие. Оставя празната чаша на плота. „Измий, прибери!“ Дотегнало му е, но не казва. Поглежда към шкафа, не се е наял с тревата. Ще напълни стомаха си и със свареното снощи пиле. Бездруго след малко ще се запилее в стаята си на горния етаж, стъпвайки на пръсти бавно и тихо, без да шуми и цапа. В онази негова кучешка колиба. Дремейки пред телевизора, ще прекара целия следобед и цялата вечер. Мързеливец. Мръсник!

Гюлджан прекарваше цялото си време вкъщи, в стаята си, на балкона или в хола, а понякога в кухнята или в спалнята. Изпразваше чекмеджетата и наново ги нареждаше, поливаше цветята, чистеше зеленчуците, плетеше и пушеше. От време на време отиваше до бакалина на долната улица, за да купи цигари, пиене или кисело мляко. Вече не се срамуваше, че излиза навън неглиже. Предпочиташе да си стои вкъщи, вярваше, че домът й ще я държи далеч от лошотиите. Всъщност в нищо не вярваше. Защото лошотията можеше да дойде и от много далеч. Криеше се между тези четири стени, за да не е видима раната й.

След като измина цяла година от смъртта на сина й, не можеше да очаква утеха от другите. Бяха дошли и й бяха поднесли съболезнованията си. Защо да съм жива? Нека не съм, синът ми, моят син почина! Въобще не споменаваха думата „смърт“. Мъртвият бе мъртъв, погребението свърши, останаха живите. Кой ли щеше да си направи труда да сподели нейната болка? „Разбираме те“, казваха близките й, колкото да се намират на приказка. „Болката по дете не се забравя, но и оплакването има край. Стига вече, виж, имаш още едно дете, имаш си и внуче“. Думи, които не й носеха облекчение. Хората излизаха от къщата на мъртвеца мълчаливо, с наведени глави. И още преди да завият зад ъгъла, започваха да говорят и да се смеят.

Миналото, детството, бракът й бяха изпразнени от смисъл. Сега живееше в ада на невъзможността да забрави. Слънцето изгрява, издига се, залязва, но времето минава, без да я докосва. Седи си ей така, несъзнателно чопли нещо или месеци наред плете недовършена бебешка жилетка — две наопаки, едно налице, обърни, вземи червено. И пълни чашите с алкохол, надявайки се, че сърцето й внезапно ще спре.

Мъжът й се разхождаше в горната стая. Чуваше се как влачи стол върху дървеното дюшеме. В продължение на два месеца след погребението оттам се чуваха плачът и стенанията му. После млъкна, състари се и рухна, прие неизбежността и се примири. Значи е умеел да обича, почувствал е мъка по любимото си дете. Добре де, къде е криел обичта си в продължение на толкова време? Не е ли това чувство за вина? Е, това е по-разбираемо. От колко време този човек не подхваща никаква работа, пенсионира се от живота. Единствената му работа е през лятото да ходи в градината и да полива мандарините. Да седи на верандата и да прелиства спортните страници на вестниците или да разглежда снимките на красавиците по бикини. Какво бленува, за какво мечтае? Не ходи и в кафенето, няма приятели, с които да размени две думи, не му стига умът, за да изиграе две партии белот.