Инджи Арал - Лилаво

Тогава за първи път обикна Илхан. Обичаше го. Доколкото можеше да обича. Ще го обича, докато може…

Прегледа оставените върху масата списания за живота на хайлайфа. Колко отпуснати и грозни жени имаше. И старчоци, позиращи пред обективите с младичките, нежни като вейки девойки, които си бяха взели за съпруги. Слава богу, че Илхан не беше от тях. Беше мъж, който всяка жена би харесала. Ренгинур не се страхуваше, че ще го изгуби, защото имаха цел, която преследваха със страст, търпеливо и решително. Да се оженят. Това щеше да стане скоро и после щяха да си поставят други цели. За момента единственото, за което трябваше да се грижи, бе да поддържа жива любовта на Илхан, да изглежда красива, привлекателна и желана в неговите очи.

Мобилният й телефон звънна.

Беше Илхан. Разговарял с лекаря. Състоянието на баща й било наистина безнадеждно. Можел да поживее още няколко дни, но се налагало да вземат болногледачка. Намерил, тази вечер щяла да дойде.

— Не се безпокой, мила. Правим каквото е необходимо. Аз съм в офиса. Ще проведа няколко телефонни разговора. Синът ни къде е?

— С мама са на брега на морето, играеха на плажа. Сигурно скоро ще се върнат. Ти успокои ли се?

— Да, да. Добре съм, всичко е наред. Охраната е предупредена, не се безпокой. Ще се видим по обяд. Към два часа. Отдели ли време за Фиген? Нека й засвидетелстваме близост, става ли, мила моя?

Какво точно трябва да направи? А и защо да показва близост към Фиген? Това бе едва третата им среща. Първия път бяха заедно на вечеря в Истанбул. Втората им среща бе миналата есен, веднага след раждането. Беше на годините на майка й и не я познаваше добре. Как ще се забавляват двете? Всъщност Фиген бе леко надменна и доста начетена. Помисли си за Армаган. Колко по-различен е от Илхан. Тъжен мъж, с вид на човек, който страда или непрекъснато нещо го боли. Може би му харесваше да изглежда по този начин и така да привлича внимание. Очевидно бе чистосърдечен, но прекалено се самоизтъкваше и постоянно, без много да му мисли, подкачаше Илхан на политически теми. А нямаше съмнение, че Илхан не го взима на сериозно. Обичаше брат си, но го считаше за леко скучен и вманиачен. Да, така беше. Армаган бе начетен, известен и можеше да стане важна личност, но макар и красив, не й беше симпатичен. През тези два месеца нито веднъж не го видя да се усмихва, не чу поне една забавна дума от него. Омръзнало й бе да гледа навъсеното му лице и напразните му опити да привлича вниманието. Добре, че след няколко дни жена му ще го отведе.

Погледна часовника си. Наближаваше обяд. Налагаше се да побърза, първо трябваше да иде на масаж, после на фризьор. Преди да влезе вкъщи, отиде в градината. Видя, че майка й и бавачката идват с бебето. Тръгна към тях.

— Детето огладня и му се доспа — каза Фатмуш. — Видя ли баща си?

— Видях го, спи — отвърна й Ренгинур. — Леля е при него. След като нахраниш и приспиш детето, ще отидеш ли да го погледаш?

— Щом сестра му е дошла, нека го гледа, чичо ти до сутринта беше при него — сопна се Фатмуш.

Ренгинур излезе от фризьора в централната сграда и като мина през градината, се отправи към мястото, където се намираха масите за специални гости. Клиентите обядваха под сянката на тъмносините тенти на подредените навън маси. Разнасяше се миризма на печено месо, приготвяно върху големи скари, над които се виеше гъст пушек. Другите ястия и салатите бяха поставени на шведска маса.

Тяхната маса се намираше доста далеч от мястото, където се хранеха клиентите. Ренгинур усмихната се приближи към масата, около която бяха насядали Илхан, Фиген и Армаган, а един сервитьор им наливаше вино.

— Малко закъснях, извинявайте.

— Точно навреме дойде, любов моя — посрещна я Илхан, задържайки одобрителен поглед върху прическата и спортното й облекло.

Армаган отмести винената чаша пред себе си, приличаше на човек, който току-що се е отърсил от унес.

— Аз искам бира — поръча той на сервитьора. Погледна към Фиген, но тя не го гледаше.

— Как е стомахът ти? — обърна се към него Илхан, сякаш искаше да го предупреди за нещо.

— Добре съм — Армаган повдигна глава и огледа наоколо с невиждащ поглед.

„Не изглежда добре“, реши Ренгинур.

Резката между веждите му се бе задълбочила. Стиснатите устни под ръката, с която беше подпрял брадичката си, учудените, тъжни очи, леко приведените рамене му придаваха вид на човек, готов да заплаче всеки момент.

Фатмуш приближи с бързи крачки и седна на празния стол до дъщеря си.