Инджи Арал - Лилаво

После Синан и жена му решиха да заминат за Франция. Осем месеца по-късно и Гюлджан замина. За да види със собствените си очи къде живеят, да разбере как са. Синчето й е отслабнало. Пред снахата си придава важност. Действията му са прикрити и предизвикателни. Погледът му е мътен. Облечен е с яке и каубойски ботуши. Защо се смее по този начин, какво смешно има тук? Живеят в общинско жилище — малък апартамент в периферията на Париж. Купили си някои мебели и го обзавели. Стигат им и са хубави. Момичето работи по цял ден. При това печели добре. Синан от време на време си намира някаква работа, но все нещо временно и нелегално, все за кратко. „Моята заплата ни стига — казва снахата, — не е проблем, но ме бие и моето семейство много се тревожи.“ По цял ден е на улицата, в турските кафенета. Не говори езика, притеснява се, живее ден за ден. Ако уважаваше поне малко жена си и се държеше добре с нея, работата щеше да се нареди, но и това не искаше да прави. Пилее дните си. Гюлджан се утешаваше, че ще свикне, ще се оправи.

През лятото на следващата година дойдоха на почивка в Гюзелсу. Снахата беше бременна в шестия месец. Синът й напълно се беше съсухрил. Сивееше. С черни сенки под очите. Усмивката разполовяваше лицето му като рана от нож. Далеч от света, сомнамбул, сляп, разсеян. Тогава Гюлджан разбра, че взема наркотици! След като си заминаха, тя се затвори в една тъмна стая. Цяла седмица не излезе. Обмисляше как да се самоубие.

Роди им се момиченце, но почина на четиридесетия ден. Синан на няколко пъти опитваше да се лекува. Така измина още една година.

В топлия априлски ден, когато докараха покойния Синан, пак валеше дъжд като в деня на раждането му.

Между сълзите, които замъгляваха погледа й, Гюлджан забеляза върху килима слънчевото петно. Светлината бе твърде силна, причиняваше й болка. Изправяйки се, дръпна рязко и поривисто дебелите завеси. На полутъмната, червеникава светлина изведнъж всичко й се видя страшно, коварно, грозно и безсмислено. По тавана помръдваха сенки. Пред погледа й за последен път се мярна лицето на сина й.

Гюлджан вече не изпитваше бурните чувства от първите дни след погребението. Не помнеше как се е закотвила в тази къща, твърде голяма за двама души, как в последвалите месеци ужасът, недоверието, непокорството незнайно защо бавно се превръщаха в мълчание. Вероятно е преживяла онези дни като осъден в килия. После се укроти, заровила мъката в себе си.

„Да изляза от тази къща… но как?“ Какво ще загуби, ако отиде с Илхан в хотела и за няколко часа забрави всичко? Обхвана я усещане за невъзможност.

„Не мога да го направя. Няма да издържа!“

Спомни си младостта си. По времето на първите си девически стъпки, Гюлджан мечтаеше за възвишен живот, като онзи, който виждаше по филмите и списанията. Нямаше амбицията да учи и да стане жена с професия, защото още от самото начало й бяха прекършили тази мечта. Тя жадуваше за други неща — заможен мъж, с когото да изживее любов и да се омъжи за него, живот в богаташки къщи, луксозни коли, пътешествия със самолети, скъпи хотели, закуска в леглото, забавления до полуда в мюзикхоловете, пазаруване до насита в големите магазини. Мечтаеше си да пие вино в кристални чаши, в които се отразява светлината на свещите, да се люби с мъже, които й нашепват „обичам те“, докато нежно обгръщат раменете й с кожена наметка. Но от онези разноцветни светове — дори от най-обикновения — не я споходи дори мъничко щастие, душевно спокойствие и радост. Това положение бе последица от глупавите й постъпки, от нейната чистосърдечност и прекалена предпазливост. Тя не се пазеше, а направо се криеше.

Беше отгледана без познания за живота, без волята да създаде за себе си друг свят. На дванадесет години бе затворена вкъщи, в кухнята, в студения семеен затвор, счетоха, че за нейното бъдеще е достатъчно да бъде хубава, находчива, девствена и покорна градска девойка. Смъртта на майка й я тласна към друг вид самота. Фактът, че е дъщеря на самоубийца, я изолира от средата й. Не можа да си намери други приятелки, освен няколко бедни и неуравновесени съседски момичета. „Сякаш бе прокълната онази къща“, помисли си. Майка й и двамата й братя избягаха, а останалите така и не можаха да се отърват от проклятието.

Гюлджан не знаеше какво е заболяването на майка й. През последните дни тя имаше вид на човек, у когото някои неща вече са мъртви. Гласът й бе станал писклив и нетърпелив. Понякога плачеше, а след това ставаше и се гледаше в огледалото. Може би беше в депресия, но не си личеше ясно, защото поначало говореше малко. Един ден, когато беше много малка, Гюлджан я попита откъде идват децата, как се правят. „Когато се влюбиш в някой мъж, ще имаш дете“, бе казала. Когато беше десетгодишна, чувстваше, че обичта на майка й към децата и специално към нея бе хем гореща, хем мъчителна. Това бе безкористна и безрезервна, но тъжна любов. Тъжна, защото майка им изглеждаше неспокойна, като човек, неспособен да разпредели поравно обичта си между тях, на когото не му достигат сили и непрекъснато полага уморителни усилия. „Ние, децата, които остави след себе си, много я обичахме и я изпратихме с наранени души“, си помисли. После брулещите ветрове на времето изпепелиха мъката ни. Но въпреки това вътре в нас останаха дълбоки празнини.