Инджи Арал - Лилаво

Преди да умре, дойде в стаята, в която спеше Гюлджан — никога нямаше да забрави тази вечер. Лежеше в леглото, още не беше заспала. Когато вратата се отвори и майка й влезе вътре, в първия миг не можа да я познае. В полутъмната стая лицето й изглеждаше страшно бяло и сурово. Сурово лице, каквото Гюлджан не бе виждала дотогава. Приближи се до леглото и много дълго гледа към Гюлджан. Погледът й беше студен и чужд. Облякла бе доста странна дреха. Лилава, дълга до земята рокля от лъскаво кадифе, обсипана с пайети, с един-единствен ръкав, каквито обличаха в евтините нощни клубове или в пътуващите театри. Тъй като бе тясна, отстрани бе разпорена от горе до долу. В тази раздърпана и измачкана материя изглеждаше като статуя.

— Майче, откъде намери тази дреха? — бе попитала Гюлджан, изправяйки се паникьосана в леглото.

— Мълчи, да не разбере баща ти. Да не си посмяла да му кажеш.

— Татко още ли го няма?

— Много е горещо, духа силен вятър. Главата ме боли. Ще изляза на въздух, но не мога да си намеря обувките. Не си ли ги виждала?

— Студено е, мамо — уплаши се Гюлджан. — Не бива да излизаш навън по това време. Хайде, иди си в стаята. Да ти дам ли аспирин?

— Има мишки в стаята ми. Не се безпокой, няма да се отдалечавам. — Лицето й се бе променило, като че ли за момент бе омекнало.

— Ела да си легнеш при мен — покани я Гюлджан, отмятайки завивката си, но майка й се изплаши и избяга в стаята си. Гюлджан плака пред заключената й врата и дълго я моли да й отвори. После, когато в полунощ баща й се върна пиян и уморен, без да споменава за дрехата, тя му разказа, че майка й изглеждала зле.

— Отвори вратата, луда жено — псувайки, думкаше с юмруци по вратата баща й. Отвътре се чуваше плачът на майка й.

— Иди си легни — беше казал на Гюлджан. — До сутринта ще се оправи.

След това се бе свил на дивана във всекидневната и бе заспал. Гюлджан прекара цялата нощ в кошмари, сутринта стана рано и първо изтича към стаята на майка си, но видя, че вратата е отворена и стаята е празна.

Гюлджан не разказа на братята си за лилавата рокля на майка им, както и за това, че баща й още същия ден я изгори в печката. Стъписа се от чувството, че лицето й сега е досущ като на майка й, което в онази вечер й напомняше за статуя. Точно като нея се бе обрекла на безпокойство, но и на постоянната тъга, която търпеливо изплита безнадеждността. Запълвайки дните си в една къща, обградена от врати и прозорци, препълнена с безброй вещи.

Не успя да разкрие тайните в миналото на майка си. Според разказа на леля й, баща им я довел от Измир, облечена в късо бяло палто, с непокрита глава, обувки с висок ток, малък куфар в ръката и с Илхан в корема. Идването й предизвикало вълнение и клюки на малката уличка на изселниците. Домашните, баба й и вуйчо й Сейфеттин се изненадали и се натъжили, но Ибрахим така смело и непреклонно защитил жена си, че бързо се усмирили. По онова време леля й току-що се била омъжила, след няколко месеца Сейфеттин също се задомил, отишъл да живее в друга къща и прибрал майка си при себе си. От всичко това се разбираше, че семейството на мъжа й не е одобрявало майка й. Една наложена им снаха, чието потекло не знаели и която така и не признали. В разказа й не се съдържаше нищо повече от онова, което знаеха за сирачеството й.

След кончината на майка й баща й не се промени много. През първите дни бе шокиран, но за няколко месеца се взе в ръце. В последвалите години с изумление, примесено с тревога, наблюдаваше уменията на Гюлджан да върти къщата. Отнасяше се към нея сдържано, с разбиране и внимание, като че ли искаше да се сприятелят. Демонстрираше й обичта си, изслушваше я, задаваше й въпроси и дори леко я глезеше. Поведението му бе като на човек, чиито двама големи синове са принадлежали на майката и с нейната смърт са напуснали и него самия, а децата, които бяха останали в къщата, са сякаш само негови. Вследствие на това проявяваше голяма слабост и към Бертан. Гюлджан си спомняше с умиление за този период на баща й. Като че ли дълго време е бил с наложена му самоличност и най-сетне е постигнал свободата си. „Дали пък болестта на мама не го е подлудявала“, си мислеше понякога. Не, не, майка й с нейното красиво лице, фина кожа и очи, отправени към смъртта, лесно се приспособяваше към всичко. Винаги в очакване, нито укоряваща, нито тъжна, но инертна; нехаресваща подаръци и малко страшна. Едва няколко години след собствената си женитба, Гюлджан успя да разбере какво я беше убило. „Кой мъж би могъл да си представи безкрайните способности на жените, когато се наложи да си отмъстят на мъжете, с които са обвързани от страст?“