Инджи Арал - Лилаво

— Обещай ми, че няма да ме оставиш — казва Армаган, притискайки я в прегръдката си.

— Никога няма да те оставя, Армаган. Докато ти ме искаш…

В погледите, които си разменят, прозира дълбок копнеж, смътно съжаление и тъга. В онзи уединен момент на щастие, когато стояха на прага с преплетени едно в друго тела, Фиген си мислеше, че това е първата им прегръдка, и усещаше, че от тази взаимност в усамотената атмосфера на къщата се носи тайнствено спокойствие. Респектиращо усещане, което я връща към изпитаното сред тишината и самотата в коридорите и кътчетата на онази голяма къща в черноморския град.

— Не мога да ти се сърдя, Армаган. Защото много те обичам.

Говореха на пресекулки между целувките.

— Без теб ми е много трудно… Не мога да се съсредоточа — продължава той.

— Но аз съм колкото чувствителна, толкова и упорита, нали знаеш: „Или всичко, или нищо“.

— И аз съм същият… Не знам, нямам доводи, с които да се оправдавам, самотен съм, тъжен съм… Само с теб се чувствам щастлив…

После Фиген с неочаквана смелост го дръпва за ръката и го отвежда в спалнята.

Армаган я разсъблича бавно. Страстно, но нежно. Опитва се да потисне вълнението си. После желанието надвива свенливостта му. Въпреки това действията му са премерени, малко неопитни. За да го окуражи, Фиген го прегръща. Като уплашено дете Армаган внезапно увива ръце около врата й. Известно време остават в тази поза. Между дългите му крака стои лакомият орган на мъжествеността. Фиген протяга ръка към втвърдения, горещ и нежен като коприна полов член и го гали. Отначало невярващи, в следващия миг започват екзалтирано да се любят. „Не е много опитен“, мисли си Фиген. Придобила е умения от приятеля си по време на престоя си в Англия. „Неопитен, но надарен.“

Разказала бе на Армаган за връзката си с Том и той би трябвало да знае, че не е девствена, но сега това донякъде я кара да се срамува. И двамата чуват ударите на сърцата си. Фиген разтваря краката си. Мисли си за морето. За страховитите вълни, които по време на буря се нахвърлят върху скалите и се разбиват в тях. Набъбват, а после, разпилявайки пяна около себе си и укротени, отново се връщат в морето. Не се съмнява, че той я обича, това е истинската любов, не се страхуват. Корабът, на който са се качили, пътува право натам, където трябва да пристигнат.

След около двадесет дни Армаган защити докторската си дисертация, а през юли отидоха в Синоп. Там щяха набързо да се бракосъчетаят. Никого не известиха, с изключение на родителите на Фиген и няколко близки роднини.

Сутринта слязоха от кораба. Познатият на Фиген омиротворяващ въздух, който поемаше с пълни гърди, имаше мирис на море и действаше отпускащо. Харесваше й, че споделя с любимия си мъж познатите гледки от родния си град, това й вдъхваше обич и доверие. Дървените столчета на крайбрежното кафене не се бяха променили. Все същите бяха сладоледаджията, продавачът на семки и вестникарската будка.

Майка й Севда ги чакаше с нетърпение. По усмивката й разбра, че е харесала Армаган. Останаха в Синоп петнадесет дни. Севда и вторият й съпруг Ферит бяха отишли на село и ги оставиха сами. „Армаган никога повече не се почувства така щастлив и обсебен от собственото си щастие, както в онези дни“, помисли си Фиген.

Закусваха протяжно, после слагаха банските и отиваха на плажа. Излежаваха се на слънцето, четяха, разменяха си шеги. Понякога се разхождаха в околността и вечеряха в малките рибни ресторанти. И постоянно се любеха — сутрин, привечер, нощем. Струваше им се, че времето е спряло.

Опознаваха се взаимно. Чувствеността превръщаше секса във взаимно удоволствие, правеха вълнуващи открития. Изучаваха се безспирно в стремежа си да открият по-дълбока наслада, да синхронизират ритъма. Фиген разказваше за миналото си с най-малки подробности, но целта й всъщност бе да разрови душата на Армаган. Мъжът й много малко говореше за своето минало. Или защото се срамуваше, или от страх да не бъде наранен, сякаш нищо от детството му не си струваше да бъде разказано. А за майка си въобще не говореше. После един ден каза, че тя се удавила в морето, без да споменава подробности.

— Разкажи ми, как се случи? — ужаси се Фиген.

— Няма нищо за разказване. Влезе в морето и се удави, толкова.

— Нещастен случай ли беше, или се е удавила, защото не е умеела да плува?

— Беше през февруари — отговори той. — Постарах се да не превърна тази история в кошмар. Миналото трябва да си остане в миналото. Няма нужда от изповеди.