Инджи Арал - Лилаво

„А може би не е било толкова лесно, може и да е неразбираемо“, помисли Ренгинур. Майка й и баща й бяха хора, които се страхуваха да не протегнат ръце към неща, които се считаха за грях. После страховете им се поуталожиха. Видяха, че на онези, които вършат злини и грехове, не им се случва нищо, напротив — определят ги като способни и почтени, а честта се смята за равнозначна на глупост. Така възгледите им за света започнаха да се променят. За какво ли можеше да се хване човек, на какво да се надява, когато всички онези неща като трудолюбие, почтеност, морал и човечност бяха обезценени и смазани?

Слезе на долния етаж. Айтен бършеше прах. Не обичаше тази жена. Гледаше към Ренгинур като змия. В миналото е била прислужница в къщата на Реван. Дълги години работила при нея. Илхан й бе казал, че Реван много я обичала, държала се с нея като с приятелка. Разбира се, че не можеше да допусне такава жена близо до себе си, в личния си живот. Назначи Айтен за камериерка в съседната вила.

Излезе навън, в градината. От няколко дни бе изпълнена с противоречиви чувства. Миналото много повече объркваше ума й, отколкото състоянието на баща й. Съзнанието й бе превъзбудено от факта, че баща й умираше, но поредицата от объркани спомени, пред които се страхуваше да се изправи, й причиняваха болка.

Беше родена през 1975 година в Измир. Чичо й Адем — едва четиринадесетгодишен, дошъл в Измир веднага след като завършил средния курс, за да продължи да учи, но не успял. А след като се уволнил от казармата, станал чирак в магазина на свой приятел. Точно по това време повикал родителите на Ренгинур, които наскоро се били оженили. И те, без да губят време, тръгнали веднага с влака и пристигнали в Измир. В блока срещу магазина търсели портиер и чичо й уредил работата още преди да пристигнат.

Ренгинур, разбира се, никога не узна как те са се бутали в една-единствена стая в сутерена. Няколко месеца след раждането й чичо й се отделил от тях. Намерил си работа като продавач в магазин за платове и нощувал в стая зад магазина.

Смътно си спомняше сутерена, когато беше четири или петгодишна. Портиерско жилище от две стаи в една голяма кооперация. Убежище от двадесет квадратни метра с малки прозорчета, от които се виждаха краката на уличните минувачи, с две преходни стаи, отделени една от друга с миришещо на мазут провесено перде, тоалетна, която се ползваше и за баня, и една ниша с маса, която служеше за кухня. Хранеха се късно, на софра на земята. Майка й ходеше да чисти по домовете и продължителността на работния й ден зависеше от точността на работодателя. През деня най-вече баща им гледаше нея и по-малката й сестричка Белгин.

Когато тръгна в прогимназията, се преместиха да живеят в сутерена на друга, по-луксозна кооперация в същия квартал. Срещу месечно заплащане майка й започна да гледа бебето на едно семейство, което живееше на третия етаж. Фатмуш бе любознателна, мила, умна жена. Притежаваше вродена емоционална деликатност, присъща на хората, които са имали и хубави дни, но по-късно са изпаднали в бедност. Средата, в която работеше, промени начина й на обличане, обноските, приказките. Само мъжът й се противеше, че тя ходи с панталон, коментираше прическата й, подиграваше й се, че подражава на градските жени. Но не биеше жена си. Веднъж се опита да я удари, но се смали, озовал се срещу решителния отпор на майка й: „Сега ще взема децата и ще си отида“. Животът в един от най-хубавите квартали на града бе променил малко или много и баща й. Но майка й бе по-смела, по-гъвкава и по-опитна както в работата, така и в отношенията си с хората. Може би баща й ревнуваше точно от това. Ренгинур се ядосваше на консерватизма му. Бъркаше й се за поведението, за дължината на полите, за всичко.

След като завърши прогимназия, сестра й Белгин издържа успешно изпита за медицинския колеж, приеха я да учи и живееше в общежитие, а Ренгинур продължи да учи в гимназията. Обядваше твърдосварени яйца и варени картофи, които ядеше скришом, докато другите — децата на онези от горните етажи — се тъпчеха с двойни хамбургери и голяма кока-кола от заведенията за бързо хранене. Обличаше се с дрехи втора ръка. Тогава разбра, че нищо не е по-важно от онова, на което учи и ще я научи реалният живот. По същото време бе започнала да привлича изненаданите погледи на разглезените момчета. Притежаваше вродена привлекателност и ненатрапчива хубост. Крехка осанка, поглед, в който играеха сърдити искри, и мек, но леко отегчен глас. Това й придаваше впечатляващо благородство. Даже в дрехите, които не бяха по размера й, изглеждаше като принцеса, която ходи с униформа. Разбира се, че бе наясно за впечатлението, което създаваше. И осъзнаваше, че ако съумее да го използва добре, ще й бъде полезно оръжие, за да се предпази от всякакви бъдещи унижения. Все пак налагаше се да вземе превързаната с червена панделка диплома.