Инджи Арал - Лилаво

— Да започна аз: досега, по-точно през последните десет години, въобще не се интересуваше какво чувствам. Или се преструваше, че не те интересува. Ти винаги доминираше в нашите отношения. Твоите чувства, твоята работа, разбиранията ти за света, здравето ти, щастието, твоите нужди. Аз не съществувах. Понасях капризите ти, но вече… Не знам, силите ми сякаш се изчерпаха…

— Нима твърдиш, че миналото ни е изпълнено с неравноправия, егоизъм, неудобство, нещастие и преумора? Защо тогава ме търпя през всичкото това време?

— Защото те обичах — каза Фиген. — Ценях те, защото ти си добър, емоционален, сериозен, непретенциозен, верен на принципите си, смел, и защото притежаваш вътрешна и външна красота. Понякога си казвам, че щеше да е по-добре, ако не беше мъж. Твоята провинциална мъжественост засенчва всичко хубаво у теб.

— Какво искаш, какво целиш?

— Искам с теб някак да се разберем, но не намирам начин. Сексът в известна степен може да послужи като поле за разбирателство, но ние го изгубихме.

— Аха, значи това е същинският въпрос — Армаган почувства топлина в задната част на главата си. Очите му бяха пресъхнали и започнаха да парят.

— В момента не му отдавам такова голямо значение — каза Фиген. — Схванах се. Не искам. Но не мога да отрека, че не ме мъчи. Защото изгубеното време не може да се върне обратно, дори и да го викаш, то пак няма да се върне. Но се надявах, че ще продължим да живеем заедно приятелски, с взаимно уважение и при равностойни условия. Сега виждам, че и това е напразна надежда. Няма защо да насилваме нещата, когато не се получават.

Настана дълго мълчание, в края на което Армаган каза:

— Ако вината е моя, съгласен съм да понеса наказанието си. Какво предлагаш? Развод ли?

Млад мъж скочи в басейна, водата изпръска краката на Армаган. Фиген погледна часовника си.

— Омръзна ми да се правиш на глупак, когато разговарям с теб. Ако искаш, утре пак ще поговорим, става ли?

— Почакай минута — Армаган едва се сдържаше.

— Хайде, питай — каза спокойно и безцеремонно Фиген, докато прибираше хавлията си.

— Не, няма смисъл. Отказах се. Тръгвай, да не изгориш. Аз ще изпия още една бира.

Фиген не настоя, погледна го снизходително и си тръгна.

Армаган отново потъна в себе си.

Внимателно се опита да се вгледа в миналото, в някогашното си „аз“. За някои моменти паметта му бе неясна, а за други — прозрачна като чиста вода. Малко по-нататък по плажа се разхождаше призракът на детството му и дълбоките, небесносини очи на онова момче изумено гледаха към сегашния Армаган.

Ренгинур позвъни на вратата на вилата за гости, където бяха отседнали близките й. Връщаше се от басейна. Косата й бе още мокра и върху банския бе облякла минипола. Отвътре се чуваше прахосмукачка. Нетърпеливо натисна звънеца отново и по-продължително. Прахосмукачката спря, зад вратата се чуха бързи стъпки. Надменно, но същевременно с лека усмивка Ренгинур сви устни и тръгна към стълбището. Внимаваше да държи на дистанция служителите и персонала на хотела. Тези хора бяха прекалено склонни да фамилиарничат и непрекъснато се интересуваха от живота на другите, използвайки всеки случай, за да фабрикуват всевъзможни клюки. Например продължаваха да говорят за деня, когато горката жена на Илхан и страшната балдъза бяха дошли в хотела. Научи го от леля й. Тя много обичаше да си бъбри с чистачките. Всъщност нейното оставане тук беше излишно.

Ренгинур се притесняваше от това, че цялото й семейство се събра при нея. Но пък се грижеха за баща й, така се бяха отдали на магията на внезапно появилото се богатство, на хубавите неща, от които цял живот са били лишени, че и през ум не й минаваше да ги наскърби, камо ли да ги изгони. Само чичо й я ядосваше. Понякога, в зависимост от настроението си, още от сутринта започваше да й прави физиономии, сякаш не одобряваше връзката й с Илхан. Мърмореше, като че с наранена чест, а друг път изразяваше одобрение, считаше, че е постъпила умно, и се държеше любезно. Много го обичаше, но започна да се обижда и ядосва заради двойственото му поведение.

Влезе в стаята на горния етаж. Баща й лежеше с подпрени на гърба му възглавници. Леля й, приседнала на отсрещния диван, сякаш всеки момент ще стане и ще си тръгне, прелистваше вестника от масичката пред себе си.

— Добро утро, лельо.

Ренгинур се приближи към баща си. Болестта го бе състарила. Изглеждаше отслабнал, а смаленото му лице като че ли бе потънало между прораслите кестеняви мустаци. Очите му бяха затворени, клепачите — подути и посинели. Дишаше едва доловимо през полуотворената си уста. Тръбичката, която излизаше от шишето със серум, закачено на стойка до главата му, бе вкарана във вената на лявата му ръка — тя беше връзката между живота и смъртта. Почувства се зле, защото не можеше да му помогне.