Инджи Арал - Лилаво

„Няма друг избор“, въздъхна Ренгинур, слизайки по стълбите. Ако заведат баща й в Измир, майка й ще остане при него, а тя самата трябваше да ходи там и при най-малкия проблем. Тя имаше нужда от майка си тук. Малкият бе привързан към нея. А и не можеше сама да поеме всички грижи за детето. Нямаше да й остава време за Илхан. Майка й я предупреди: „Дъще, аз ще гледам детето, а ти се грижи за Илхан. Мъжете ревнуват от бебетата, охладняват към жените си!“ Не ставаше дума за охладняване, но и двамата обичаха да излизат, обичаха развлеченията. Илхан не желаеше дори служебно да пътува сам, искаше Ренгинур да е винаги до него. Освен това — щеше да изглежда странно жена с нейното социално положение да се занимава с гледане на дете. В помощ на майка й бяха ангажирали и детегледачка. Двете прекрасно се грижеха за Ялъм.

Илхан също настоя да вземат баща й в хотела. „Не можем да ги оставим в това положение сами“, беше казал. Не бе егоист. Освен че покровителстваше любимата си жена, засвидетелстваше близост и на роднините й. А на Ренгинур се падаше задачата да разреши семейните им проблеми. Чичо й и леля й не се обичаха, но никога не се бяха карали толкова много, както сега. „Не разбирам какво им стана на тези хора, държат се като врагове един с друг. Какво не могат да поделят? Трябва единствено на смени да се грижат за човек, който е на смъртно легло! Осигурени са им всички удобства, имат прислужници.“

„А каква е тази история на мама с лекаря?“, сети се тя. Внезапно си спомни, че забеляза прекалено внимателното и нежно държание на доктора към майка й. Майка й бе приятна жена. Беше й споделила, че лекарят е заможен ерген и симпатичен човек. Притежавал доста имоти в Истанбул и тъй като много обичал това място, от дълго време прекарвал летата си тук. Вече бе като член на семейството. Между тях не можеше да съществува нещо друго, освен взаимна симпатия. Реши, че когато дойде медицинската сестра, ще каже на леля си: „Ти, ако искаш, си тръгвай, много се умори“. Няма да й позволи да разнася клюки и да създава неприятности. Доста се забавлява в хотела!

Мисълта й отново се върна към баща й. Да става вече каквото ще става. Щом няма никаква надежда, да се прекратят поне мъките му. Но понякога даже и да иска, човек не можеше да умре. Не успяваше да умре. Можеше да се каже, че е още млад — с колко години бе по-малък от Илхан? Беше на четиридесет и седем години. Умирането на тези години е по-трудно. Човек, който дълго време е на легло и по шест пъти дневно му сменят памперсите, който не чувства, не вижда, не чува и въпреки това не умира или умира твърде бавно, омръзва дори и на най-близките си.

Хората, които са го обичали. Кои? Децата му. Майка му. Вероятно. В тяхната къща не се говореше за чувства. Да говориш за обич, се смяташе за неприлично. Предполагаше се, че всеки обича всекиго, обратното бе немислимо. Тъй като бяха семейство, обичта, която майка й и баща й изпитваха един към друг и към децата, трябваше да бъде естествена като хляба и водата, истинска, безусловна и безрезервна. Пред портиерското семейство, което с труд изкарваше прехраната си, стояха далеч по-важни проблеми и отговорности, от това да се занимават с мисли от рода на „съществува ли обичта или не“ или да си мътят главите с подобни абстрактни неща. Колко ще бъде минималната заплата, от блока ли ще платят сметката за електричеството, ще им отрежат ли парите за прясното мляко през лятото, когато парното не работи, как ще купят учебниците на децата… Според баща й разказите за любов и обич, заради които се извършваха убийства, съществуваха заради киното. Глупости, които нямаха връзка с тях, нямаше и да имат.

Естествено, тези му възгледи се промениха, когато Илхан внезапно и без да иска позволение, навлезе в живота им. Изненада се само, че дъщеря му се е свързала с мъж, който е тридесет и пет години по-възрастен от нея. Но това бе изненадата на спечелилия от лотария. Не му оставаше нищо друго, освен да закопчае сакото си пред онзи мъж и да замълчи, като човек, който няма друг избор, освен да се подчини на съдбата, надявайки се, че малко или много, това ще промени живота му към по-добро. Това бе уважение към парите, които той никога нямаше да спечели, и властта, която парите даваха. Какво можеше да каже, щом се обичаха! Това разбиране, което изглеждаше логично, не само че противоречеше на всички традиционни, лични и обществени убеждения, на които до този момент се бе уповавал. Невъзможността да се противопостави на сполетелите го събития изведнъж обезсмисли, обезсили и срина със земята цялата тази върволица от ценности, които цял живот бе считал за свещени. Това бе разбираемо за човек като него, който в продължение на години беше мил и чистил стълбища, разнасял вестници, хляб и мляко.