Инджи Арал - Лилаво

За миг Армаган се потопи в миналото, любовният спомен оживя, като че ли Фиген бе все още онази сладка и красива девойка. Хвърли бегъл поглед към нея. Да, онази красива жена все още беше до него, на метър разстояние. Но кой знае защо, сега му изглеждаше, че е много далеч, че стои на отсрещната страна на дълбока пропаст.

— Потърсих те на годишнината от сватбата ни, но те нямаше вкъщи — продума внезапно.

— Благодаря ти, че си си направил труда. И това е нещо.

— Всъщност ти…

— За бога… спи ми се… — отряза го тя.

Армаган я беше потърсил през деня в момент на внезапен порив, но на четвъртото позвъняване затвори телефона и дори се зарадва. Какво ли можеше да й каже! Реши вечерта пак да й се обади, но тъй като Фиген го търсеше през известни интервали от време, помисли, че тя ще се обади, а после забрави. „Забравих или не намерих за необходимо“, каза си напрегнато.

Тази сутрин, след двумесечната раздяла, за миг му се прииска да я прегърне, да я подържи в обятията си, но се отмести от мястото си, сякаш се страхуваше да я докосне. „Бягаме в различни посоки, това е сигурно“, помисли си горчиво.

Фиген не желаеше той да се впуска в политиката. Всъщност дори не я попита, не бяха разговаряли подробно, но когато Армаган й каза, че се е кандидатирал, тя се отнесе с пренебрежение и неодобрение.

— Преследваш далечни и нереални неща. Запретна ръкави да спасяваш страната. Добре. Желая ти успех. Но за да си с бистър ум, трябва първо да разрешим нашите проблеми.

— Какво, за какво има да говорим? Ти всичко преувеличаваш — бе отвърнал Армаган.

— Щом на теб ти е добре, няма за какво да говорим — отсече Фиген и прекрати разговора.

Армаган влезе в политиката със съзнанието, че трябва да поеме отговорността си, вместо да не прави нищо или винаги да е само в положението на критикуваща всичко опозиция. Освен това бе получил уверения, че ще бъде избран. Изборите се оказаха пълно фиаско. Когато се завърна у дома, Фиген бе внимателна и дискретна, почти не разговаряха за случилото се. Армаган чакаше жена му да подхване темата, да му помогне да преодолее болката от претърпяното поражение. Но Фиген не го попита дори какво възнамерява да прави. Тя така се бе отдала на себе си, че… Беше весела и жизнерадостна повече от всякога. Беше си купила малка кола, за да „се почувства свободна“, включи се в кампанията за събиране на подписи за прекратяване на затворническите гладни стачки. Поради нежеланието на Армаган ходеше сама на концерти, на театър, на сбирки. Направи даже самостоятелна фотоизложба, уреждаше си срещи с приятели и се прибираше посред нощите. Армаган забеляза, че въпреки това напрегнато тичане вкъщи не липсваше нищо, и стигна до извода, че Фиген е по-щастлива, спокойна и уравновесена, когато е сама. Нямаше нужда от мъж, който да се мотае наоколо. Живееше пълноценно в собствения си свят. Това внезапно прозрение го потопи в самота. Почувства се излишен и непотребен, депресията му се задълбочи. Затова прие поканата на Илхан, надявайки се, че раздялата с жена му за известно време ще заздрави наранените му чувства.

Именно тук мисълта за развод сякаш за първи път прекоси съзнанието му. Струваше ли си обаче подобно скъпо и радикално решение на тези години? По-лесният и евтин начин бе взаимно да се разберат, да се договорят за умерено поведение, което няма да предизвика развод. Реши, че няма да мисли и да говори за развод, докато Фиген не го предложи.

Противно на успехите, които постигна в кариерата си, в личния си живот победеният бе той. Без да иска, се бе превърнал в дискредитиран социалист, лош съпруг, безотговорен баща. А всъщност бе направил всичко по силите си. Обичаше родината, обичаше и семейството си. Но те се оказаха непризнателни, не можаха да го оценят. Още веднъж се бе потвърдила максимата, че в любовта никога не ти отвръщат с онази сила, с която обичаш ти самият. Като се започне от деня, в който се роди, той бе засвидетелствал на Филиз обич и внимание като на никой друг, изпълняваше всяко нейно желание, за да не й липсва нищо, да не се мъчи, носеше я на гръб и така покоряваше върховете. „Ако аз имах такъв баща, бих постигнал много повече“, обичаше да повтаря той.

Говореше така не за да критикува баща си, обичаше го, беше го обикнал. Когато беше малък, мислеше, че баща му е най-работливият, най-непокорният, най-силният и най-умният. И досега му признаваше всичко това. Защото знаеше колко способности, вяра и воля бяха необходими, за да се превърнеш в значим човек, ако си започнал от нищото. Никога не оформяше сметките, но знаеше наизуст приходите и разходите до последната стотинка. Като гледаше пресмятанията в тетрадките на Гюлджан и Бертан, посочваше главата си и казваше: „Тук, всичко е тук!“