Инджи Арал - Лилаво

— Дано е за добро.

Ренгинур, която минаваше през градината, им помаха с ръка от другия край и се провикна:

— Отивам в морето, имате ли нужда от нещо?

Беше облякла цял бански, имитиращ блестяща змийска кожа със зелени оттенъци.

— Благодаря, мила, след малко ще дойдем и ние — отвърна Фиген.

— Баща й умира, а тези си гледат кефа — измърмори Армаган, гледайки към стъклената врата. — Цялото семейство, майка й, чичо й, леля й, всички са тук, но се карат кой да гледа болния…

— Станал си клюкар, откакто не сме се виждали.

— И ти поживей сред тях и ще те видя тогава!

— Както и да е, изпий си чая и да вървим, хайде.

На плажа край морето, излегнати един до друг върху два шезлонга, лежаха мъж и жена. Времето бе горещо и задушно. Откъм басейна се дочуваха радостните писъци на деца. Смесващите се миризми от парфюми, слънчеви лосиони, голи тела и прегоряла захар бързо тушираха йодните изпарения, които вятърът от време на време довяваше.

— Филиз също трябваше да дойде — възропта Армаган. — Откъде се появи това пътуване до Каш 13с онова момче? Как му беше името? Мурат, нали?

— Не, тя приключи с него. Сега е с нов приятел.

— Как така приключи! Добре де, кой е този, какъв е? Ти видя ли го?

— Да, разбира се. Идват вкъщи, разхвърлят наоколо, слушат музика. Акордираха пианото, момчето е завършило консерватория, има брада и дълга коса. Иска да стане джаз пианист, композирал. През зимата щял да работи два пъти седмично в един бар. Старае се да направи от нашата джаз певица, за да бъдели екип.

— Господи! Защо аз нищо не знам?

— Заедно са от един месец. Всъщност и аз научавам в последния момент. — Замълча. — С теб даже по телефона почти не разговаряхме. При това все аз те търсех. През тези два месеца ти нито веднъж не ме потърси. Въобще не се поинтересува…

Тя се излегна на шезлонга и затвори очи. По лицето й се появи трептене, подобно на кръгообразното потрепване на паднал във вода лист. Недоверчива, уморена, тъжна гримаса.

— Знаеш, че ползвам телефона само в краен случай.

— Не те разбирам… Поне една топла дума, да се поинтересуваш как съм или каквото и да е… — Гласът й се разтрепери. Замълча, за да не се разплаче.

Армаган често изпитваше притеснение и чувство за вина, че не отговаря подобаващо на обичта, която близките и приятелите му засвидетелстваха. Не защото не ги обичаше или защото вярваше, че демонстрирането на обич е слабост, която е присъща на жените, а защото, когато някой се нуждаеше от внимание и обич, това предизвикваше у Армаган тревога, сякаш го принуждаваха да поеме отговорност, която не можеше да понесе. Беше отраснал в среда, в която обичта не се показваше явно, изживяваше се тайно и той не бе свикнал да демонстрира чувствата си. В началото бе сдържан, защото се страхуваше, че няма да успее да ги покаже както подобава. С времето стигна до извода, че необщителността, проявявана като защитна маска, поражда тайнствено превъзходство. Тази предпазливост, която някои определяха като студенина, а други като егоизъм, беше щит, който го изолираше от смазващата чувственост. Защото обичта е чувство, което не ви отвръща със същата щедрост.

Фиген не издържа на вперения му поглед и обърна глава. Нямаше да посочи причина. Фиген бе привързана към думите. Думите я очароваха. Няколко красиви думи бяха в състояние да я направят щастлива. Не се интересуваше какво чувства, в какво състояние е човекът, който стои насреща й. „Първо трябва вътрешно, със сърцето си да почувствам думата, за да се излее навън. Аз съм чувствителен и честен човек, не мога да играя роля. Щом Фиген смята за недостатък моето вътрешно чувство за самосъхранение, какво повече бих могъл да сторя?“

Преди да се ожени, Армаган бе установил, че в брака юздите държи онзи, който не се раздава. Важното е да си обвързан с насрещната страна с ненакърними връзки и някак да те убедят, че си обичан. После, дори да не се афишира, бе достатъчно от време на време да се подхвърлят трохи на онзи, който бе повярвал, че любовта е взаимна, или не намираше в себе си сили да скъса. Хората, които държаха любовта си далеч от любопитните погледи и когато се налагаше, показваха с малки жестове, че тя съществува, успяваха повече от другия в една връзка. Дори когато любовта си отидеше… Онези, които живееха с подобни мъже, защото рядко в тази роля биваха жените, цял живот оставаха отчаяно влюбени в „другия“ и с упорита привързаност и мъчителна надежда очакваха благодарност и признателност, а накрая — в моментите на слабост, искаха да докажат на другия, че са негов единствен партньор и сърдечен приятел. Въпреки че се крепяха върху схемата „роб — господар“, този вид бракове се считаха за успешни. Продължаваха по тридесет, четиридесет, петдесет години. А връзки, които не бяха изградени върху тази основа и се превръщаха в борба за надмощие, бързо се разпадаха и пътищата се разделяха.