Инджи Арал - Лилаво

Ренгинур го взе и стана. Подаде го на бавачката, която чакаше пред отворената врата на хола. Беше облечена в семпло памучно бюстие на тъмночервени цветя, с презрамки, плътно прилепващо по тялото й, и клоширана минипола.

— Баща ми е много болен — въздъхна тя. — Мама сподели, че прекарал трудна нощ. Ще отида да го видя. Ще се видим по-късно. — Обърна се към Илхан и умолително го предупреди: — Трябва да говорим с лекаря…

— След закуската ще му позвъня, мила. Не се безпокой.

Ренгинур влезе вътре.

— Рак — каза Илхан, поглеждайки към Фиген. — Нищо не може да се направи. Изписаха го от болницата, доведохме го тук. Ще брои дните до смъртта си.

— Бог да ви е на помощ. Надявам се да не страда много — любезно отвърна Фиген.

Армаган отново се подразни от облеклото й. Бе твърде фрапантно за дом, в който има човек на смъртно легло. Но не, той още не бе умрял, това едно. И второ, намираха се в хотел и жена му бе дошла на море заедно с мъжа си — ех, да кажем, че е така. Всъщност Фиген имаше вкус. През тези двадесет и две години, откакто живееха заедно, не се бе променила много. Макар и в напреднала възраст, беше останала като дете. Чертите на лицето й бяха волеви, с леко костелив благороден нос. Не отстъпваше от принципите си, но пък не бе и кавгаджийка. „Навлезе или наближава да навлезе в менопаузата?“ — запита се той. На колко години бе? Четиридесет и четири, четиридесет и пет? Не знаеше точно, защото се подмладяваше всяка година. Тази бъбривост, това младежко поведение, своеволията може би бяха породени от менопаузата.

— Искам да видя Гюлджан — внезапно смени темата Фиген. — Да слезем по някое време в града и да се отбием при нея.

— Аз ще ида да я взема — каза Илхан. — Довечера ще се видим. Ще отпразнуваме официално рождения ден на сина ми. Армаган не ти ли каза?

— Нямахме много време да говорим, дойдох късно, бях уморена.

— Ще бъде хубава вечер — весело рече Илхан. После лицето му се помрачи. — Вижте, деца, на разсъмване ми се присъни… Този сън ме преследва. Фиген, разбираш ли от сънища?

— Разказвай, все нещо ще измисля.

— Я не говорете глупости — намеси се Армаган.

— Видях мама. Дошла бе да ме види…

— Хубаво. Ще получиш известие или някой ще дойде. Да видиш умрял, означава, че ще дойде някой жив.

— Мястото, където стъпвах, беше в кръв…

— О, кръвта разваля съня — каза Фиген със закачлива интонация.

— За бога, Фиген, престани! — отсече Армаган.

— Добре. Как е Гюлджан? — попита Фиген.

— Зле — отвърна й Илхан. — Много зле…

Настана мълчание.

— Довършете си закуската, не бързайте, днес аз имам доста работа — каза Илхан и стана. — Ще обядваме към два часа. А за вечерта да сте готови, ясно ли е? Ще танцуваме румба, ча-ча-ча!

Отдалечи се, като стъпваше със спокойни, дълги крачки върху пътеката сред моравата.

— Силата на любовта — каза Фиген, докато си избираше хлебче. — Изглежда на четиридесет.

„За нея аз изглеждам по-възрастен от него“, помисли си Армаган. Тя обичаше това място. А и Илхан имаше слабост към нея. Чуждите жени, които не си виждал нощем да спят с отворена уста, а сутрин да се разхождат рошави и навъсени, отстрани ти се струват привлекателни. И той самият бе гледал на други жени по този начин. Добре познаваше женствеността, която те излъчваха и с която възбуждаха, когато са в компанията на чужди мъже. Добре познаваше тяхната фалшива любвеобилност и всеотдайност, които бяха опора на съществуванието им, а също и опасната игривост, с която прикриваха страстта си да обсебват и притежават мъжете.

Армаган не би казал, че е бил подобна жертва или че се е изправял пред дилемата любов или омраза. Силата на инстинкта му за самосъхранение и умението да изглежда безразличен, когато се наложи, го бяха предпазвали от всички мъжки поражения и рани. Въпреки воплите на феминистките, броят на мъжете, чийто живот се е подхлъзнал заради жени, непрекъснато и постоянно растеше.

Илхан имаше връзка с жена, по-млада от него с тридесет години, която е на годините на дъщеря му и на всичкото отгоре я накара да му роди извънбрачно дете. Що за любов е това, докога ще продължи? Ами Ренгинур? Какво друго, освен пари, положение и богатство можеше да вземе от Илхан? Защо този човек не виждаше грижите и притесненията, които тя рано или късно ще му създаде? Защото ние, мъжете, всъщност сме наивни създания, които не можем да се отървем от носталгията по топлата майчина прегръдка. Вкопчени в съмнителната теза, че като мъже сме достатъчно вещи, ние биваме победени от лукавството, измамите и лъскавите украшения. Горкият Илхан е типичен пример.