Инджи Арал - Лилаво

Дори Ренгинур да притежава поне отчасти задълбоченост и душевно богатство, много скоро разликата във възрастта и манталитета ще предизвика проблеми между тях. Да, Илхан в много отношения бе станал корумпиран и безчувствен, подвластен на парите. Армаган го обичаше, но обичта му не го караше да го вижда само в положителна светлина. Освен това не смяташе, че брат му е единствен, изолиран феномен. Той бе едно малко парченце от пълната деградация.

— Мислех, че тази връзка няма да продължи дълго, но две години вече са заедно — каза той на Фиген. — Според теб на какво се дължи?

— Не търси логика — каза Фиген. — Страстта на брат ти може би е дълбок и траен копнеж за връщане назад във времето, в младостта. При това сега има дете!

— Не смятам, че Ренгинур е влюбена в него…

— И аз. Тя вижда отражението на своята младост и хубост преувеличено в погледа на един зрял мъж. Омагьосана е от ласките, доверието и богатството…

— Дано е за добро. Ние каквото и да кажем, ще е напразно.

— Със сигурност са щастливи. Страхотно е да притежаваш любовна енергия… Страхотно!

— Странно, че толкова силно те е впечатлило — каза Армаган. Беше се ядосал. Страхотно било!

— Не се ли радваш, че брат ти е щастлив? Или му завиждаш?

— Не говори глупости! Ти си тази, която ревнува. Ренгинур дойде и ти вече не си интересна…

— Не се дръж невъзпитано, Армаган!

— Стомахът ме боли, а за капак и ти ме нападаш! Жените на Илхан…

Момичето, което им сервираше, идваше към тях с кана кафе.

— По-тихо, успокой се! — предупреди го Фиген.

Повечето жени в живота на Илхан бяха с него за една-две нощи. Армаган бе виждал някои от тях. Архитектки, адвокатки, дизайнерки, с които поддържаше делови отношения и изглеждаха сериозни и добродетелни. Това бяха неговите сексапилни, млади, жизнени, блестящи приятелки в леглото. Компаньонки на бизнесмени, манекенки, фотомодели, певици, танцьорки… Жени, които купуваха с пари и подаръци и ги чукаха. „Ех, братко, нищо лошо няма да види човек от професионалистки. Те си вършат работата и не увисват на врата ти така, че да ти почернят живота.“ Но след като навърши петдесетте, започна да говори по друг начин. „На човек му омръзва бе, Армаган, всичко става безсмислено. Може би ми трябва жена, с която да седна и да поговоря човешки.“ За щастие, точно в този период срещна Ренгинур. Да, но досега Армаган не бе чул те двамата да говорят на сериозни теми.

Фиген бе може би единствената жена, с която Илхан водеше с удоволствие дълги и сериозни разговори. Макар и рядко, седнеха ли заедно, говореха за изкуство, книги, филми. Фиген разказваше повече. Илхан я слушаше внимателно, сякаш утоляваше жаждата си за култура, от която се бе откъснал не по своя воля. Задаваше на Фиген остроумни въпроси и очакваше кратки, но изчерпателни отговори. „Добре де, този човек заслужава ли известността си, какво ще кажеш?“ „Аз още не съм го гледал, но как се казваше филмът на онази жена?“

Фиген говореше ли, говореше, доволна, че помага на Илхан да вкуси поне малко от аромата на изкуството. Особено когато ги слушаше, Армаган не отричаше, че жена му е необикновена личност. Но двамата понякога забравяха за останалите и така се увличаха в празни приказки, че на Армаган му ставаше досадно и се принуждаваше да се намеси.

— В страна, където поетите лежат години наред в затворите…

— Да не говорим за политика, моля те! — прекъсваше го Илхан. — Искам да купя няколко картини. — И се обръщаше към Фиген: — Кои ще ми препоръчаш?

— Чакай да помисля — казваше Фиген. Очите й искряха, а лицето й бе като магнолия, предусетила най-подходящия момент да разцъфти.

В такива случаи Армаган се облягаше назад уморен, с пламнала глава, леко изпотен. Чувстваше се повален.

На Армаган му се струваше, че Илхан и Фиген сякаш се опитват да обединят онова, което липсваше на всеки от двамата, в някакъв зрелищен свят на отражения. Илхан като че ли се опитваше да хвърли поглед към загърбения от него живот, а Фиген поне за една нощ се чувстваше пълновластна господарка в света на парите. В компанията на веселия и жизнерадостен Илхан, който бе ценител на хубавите жени, тя се вълнуваше от това, че е разбирана, и с безкрайна педантичност, която изненадваше Армаган, излагаше своите възгледи и впечатления.

Летните вечери бяха удобна среда за този бартер. Когато истинската, ослепителна светлина на деня отстъпваше място на малко нереалния, тайнствен свят, скрит сред мрака, всички сядаха около масата. Те допираха с леко звънтене чашите си с вино и се надпреварваха кой по-напред да вдигне тост за нещо си. Армаган обичаше повече да ги гледа, отколкото да ги слуша. Той с интерес наблюдаваше пламъчето в очите на брат си, когато получеше от Фиген изчерпателен отговор на някой коварен въпрос, както и изпълнените с привкус на лека сексуалност погледи, които двамата тихомълком си отправяха. Не му убягваше и прикритото кокетство в провлачените думи на жена му „бааате Илхане“, когато приключваха спора. После щастливите им, спокойни лица, излъчващи задоволство, когато се сдобряваха и се развеселяваха, стискаха си ръцете или се прегръщаха през рамо. Тогава Армаган изпитваше чувство за малоценност, примесено със съжаление, че живее с жена, чиято същност и дълбочина не е в състояние да оцени.