Инджи Арал - Лилаво

Този факт го изплаши. До запознанството си с Фиген, изключвайки един-два флирта и връзката с една французойка, която (въпреки настоятелността на момичето) не се задълбочи, не бе успял да създаде близки отношения с жени и въобще не бе помислял за брак. Даже да обикнеше някоя жена и въпреки вътрешната си съпротива да се оженеше за нея, нали в крайна сметка в собствения си брак щеше лично да се увери във валидността на тези модели. Естествено, не ставаше дума за брак по сметка, в който чувствата са изтласкани на заден план. Не! Напротив.

После — неясно и за самия него как — се ожени. На всичкото отгоре бракът му се оказа проблематичен, тъй като не се вместваше в нито един от двата модела бракове, които бе наблюдавал. Освен това не се знаеше ще просъществува ли, или не. Тази ситуация предизвика у Армаган панически страх, за който той не намираше подходящо определение, но едно бе сигурно — той му причиняваше болка. Изведнъж се почувства виновен, объркан, разтревожен, като човек, който се е спънал в тъмното и е паднал. А всъщност това бе позната тревога. Чувство, което се появяваше в периоди на загуба, в края на нещо или при безнадеждно начало.

И лятото на тринадесетата си година прекара в атмосфера на несигурност, съпроводена от това неприятно чувство, което непрекъснато се засилваше, за да се превърне накрая в тревога. През онази есен трябваше да замине на обучение в Измир. Но не се радваше. Напротив, изпитваше дълбока тъга. Без да иска, правеше нещо, което бе забранено и бе грях, но така силно го желаеше, че тялото му не можеше да устои. Беше сърдит на себе си. И си въобразяваше, че всички са му сърдити. И най-вече добрата му, сдържана, притеснителна майка. Затова не искаше да си тръгне от къщи, без да е получил опрощението й. Изпълнен с тези чувства, се качи в автобуса, който в горещия септемврийски ден трябваше да го отведе в Измир.

За миг Армаган се видя в спомените си като юноша. Един следобед се разхождаше сам в огромната градина на училището със стегната яка, мръсни ръкави на ризата и омачкан кафяв костюм. Студен, мълчалив, презрителен, с вяла любезност отклоняваше домогванията на момчетата, които обикаляха около него, за да го наранят или да го спечелят за приятел. А според другите бе объркан, скучен, дори вбесяващ. Стоеше до малкия басейн. Трескавото жужене на мухите в началото на октомври се смесваше с шума на колите от близкото шосе. Това бе един миг. Първият миг, в който човек ясно осъзнава самотата и че трябва да разчита само на себе си.

След това се сдоби с приятели, естествено. Такива, които не обичаше. И с една безнадеждна стеснителност винаги стоеше далеч от онези, които обичаше.

Не можа да разкаже тези неща на Фиген. В Синоп 14 — на сватбеното им пътешествие — докато лежаха един до друг на плажа. Може би сега, ако му дойдеше отвътре и ако си говореха както тогава, щеше да й разкаже. Но вече нямаше смисъл. По онова време се обичаха и искаха да знаят всичко един за друг.

С лице към слънцето, Фиген лежеше до него с безразличен и унесен вид. Отмалели от жегата, формите й изглеждаха омекнали. За какво ли си мислеше? По тялото й имаше капчици пот. Не изглеждаше като жената, която някога обикна и прекара с нея половината от живота си, сякаш бе непозната, с която предстои да се запознае и да спечели сърцето й.

Бяха двама души с различен темперамент, израснали в различни среди. Колкото Армаган бе затворен и стеснителен, толкова Фиген бе отворена за света, общителна и щедра. Колкото Армаган бе решителен и упорит, що се отнася до доверието и привързаността, толкова Фиген бе гъвкава, разпиляна и нерешителна. В началото му се струваше привлекателна, но заради различията помежду им, впоследствие той се разочарова. Искаше от Фиген да бъде жена, която контролира емоциите си, сериозна, уравновесена, спокойна и решителна. Очакваше, че с времето тя ще се промени, но това така и не се случи. Прекаленият, показен ентусиазъм на Фиген и неговата спокойна, разумна, уравновесена природа… Каква липса на хармония! Каква несъвместимост!

Жалко, че и дъщеря им приличаше на нея. Тръгнала сега да става певица. Същата неуравновесеност, същото залитане по крайностите! Кое пораждаше тази грешка, заради която човек на двадесет и една години, ангажиран със сериозно образование, се отнасяше така безотговорно към живота?

— Ние искаме ли дъщеря ни да стане певица? — попита той, без да поглежда към Фиген.

— Ние ли? Кои ние? — учуди се Фиген и преди да получи отговор, продължи: — Според мен няма проблем, вече не ме интересува. Тя искаше да следва в консерваторията, но ти й попречи.