Инджи Арал - Лилаво

— Тя е нашата дъщеря — отвърна Армаган, натъртвайки върху „нашата“. — Но още е много млада. Не осъзнава постъпките си, затова трябва да се интересуваме какво прави. От години учи в частни университети, похарчил съм сума пари, за да стане икономист, а не певица!

— Остави я да опита! Може пък да успее, как другите успяват! И още нещо! Решила е, след като се върнат от пътуването, да се изнесе от къщи и да заживее заедно с момчето. Да не кажеш после, че не си знаел!

Армаган замълча.

— Не разбирам… иска да ме убие или е луда? А и ти, защо се отказваш така бързо? Каква майка си?

— Бъди реалист, нашите истини вече не я интересуват. Нека да опознае живота, мъжете, да разбере какво иска. Омръзна ми все да й подреждам парченцата от пъзела. Тя ни презира, държи се така, сякаш сме й омръзнали, и това ме ядосва. Какво да правим, животът си е неин, аз на нейните години… — Изведнъж замълча.

„Аз на нейните години… каквото и да кажеше, ще е безсмислено“, помисли си Армаган.

— Освен таксите за обучение, няма да й давам пари, за да живее сама — изрече Армаган с отчаян и донякъде заплашителен тон. — Щом е толкова самоуверена, да си отиде… Политическата кампания ме изтощи. Освен това трябва да проучим това момче.

— Напразни усилия! Всъщност тя харчи доста пари и ми се цупи, когато не й давам, защото разчита на теб, естествено. Навремето ти й даде много повече, отколкото трябваше… Нямам предвид обич, разбира се…

— Какво искаш да кажеш? Не знаеш ли, че е голямата ми слабост?

— Предполагам, че е така, не знам — каза Фиген. — Ти си човек, който прави всичко възможно да скрие чувствата си.

— Няма нужда от показност, тя го знае, ти също…

Това бе едно от шаблонните изречения, които използваше, когато биваше притиснат до стената по въпроси, свързани с обичта.

— Добре, скъпи — Фиген отегчено обърна глава настрана и затвори очи. — Остави ме да поспя.

Внезапно Армаган изрече наум: „Виж, женичке моя, все още сме «ние» и аз те обичам“. Колко щеше да се изненада и зарадва Фиген, ако можеше да го изрече на глас. Но толкова отдавна не беше й казвал подобни неща, че езикът му се бе схванал. Сега, ни в клин, ни в ръкав, да казва „обичам те“, щеше да е проява на мимолетна трогателност, на срамно двуличие и фалшива сърдечност.

— Внимавай, все пак е първият ти ден, ще изгориш.

Фиген отвори очи и за миг го погледна. Леко се усмихна. Стори му се, че в усмивката й имаше повече самоувереност, отколкото изненада. Явно бе доловила близостта, която съпругът й показваше. Почувства се обиден. Вече не знаеше как да се приближи до тази жена и с течение на времето се чувстваше все по-неспособен да го направи. „Тя е прекалено дива. Трябваше да си избера някоя по-послушна.“

Когато през май 1975 година се запозна с Фиген, Армаган бе млад университетски преподавател, който подготвяше докторската си дисертация. Бяха смутни времена. Дни, в които нямаше сигурност за живота нито на студентите, нито на преподавателите. Ескалираха сблъсъците между леви и десни, командоси нахлуваха в учебните заведения и ги опустошаваха.

Запознаха се в подобна обстановка в дома на един приятел — също университетски преподавател. Имаше прекалено много хора, всички разговаряха оживено за събитията, обсъждаха намеренията на правителството да поеме контрола над университетите и да въведе извънредно положение. Завърнал се полупиян у дома си, той се хвърли в леглото, но преди да заспи, си спомни за Фиген. Кестенява коса. Блестящи, вълнисти коси. Любопитно, самоуверено лице. Загорял тен и живи светлокафяви очи. Тъничко, хармонично тяло и съразмерни дълги крака.

През следващите дни противно на характера си прояви изключителна смелост, за да я открие. Фиген бе завършила английска филология, след това спечелила стипендия и живяла една година във Великобритания. Върнала се преди няколко месеца и започнала работа като преподавателка по английски в една голяма гимназия. Беше от Синоп. Баща й наскоро починал, а майка й бе пенсионирана учителка.

В предсватбения период, който продължи повече от година, изживяха всички вълнения на приятелската и сърдечна връзка. Убежденията и мненията им бяха сходни. И двамата изпитваха загриженост, че светът и по-точно страната им не вървят на добро, бяха сигурни, че са отнели бъдещето от ръцете им. Не бяха песимисти, но бяха наясно със ситуацията и се страхуваха. Въпреки че очакванията им и идеите за това, как трябва да бъде променен ходът на събитията, си приличаха, те оживено спореха върху подробностите и това им харесваше. Отнасяха се със симпатия един към друг, задълбочено и остроумно обсъждаха собствените си настроения и нагласите на обществото. Ожесточено критикуваха семейната институция, все още не мислеха за сватба. Но ако някой ден решат да се оженят, ще останат верни един на друг и ще се стремят добре да възпитат децата си. Вярваха, че са способни на това.