Роман Димитров - Децата на Перун

Започна да се свестява Перо, но още не докрай… Протегна и той ръце със свити пестници напред, все едно сляп.

Тогава призовах Агна:

— Де си, Агно, тук ела да те видя!

Чу й се първо кискането, после се яви. Не я призовах с кривака, чу ме, сама дойде. Няма знак за нея, тя е отпреди знаците…

— Е, добре съм ви намерила, Друдо и Радота, гърненца, пълни с шлюпки, останали си без захлупки…

— И ти си останала без много неща, Агно — изгледа я Друда. Да не си мерим силите сега. Да видим как да съживим Перо.

— Че какво като не е жив съвсем… Изваден е, ей го. Толкоз не стига ли?

— Не е време за задевки-подигравки, Агно! Кажи, ако нещо от уговорката ни не съм спазил.

— Не виждам аз да си я оженил наша Ветра с Перо. Какво като е умрял? Какво като е в кал? Луковицата е в кал. Ти дума даде, извадиш ли го, както аз те научих, да я омъжиш за Перо.

— Дадох. Змеят убих, Перо извадих, но не е жив. А Ветра не ще да се омъжва за него…

— Цял живот ми губите времето! Сам виждаш, Радота, злото е по-добре подредена къща. Доброто — ако го има, ако не си мисли само, че е добро — е разхвърляно-развлечено, мътно, недопечено — все нещо да му се обяснява, намества, подрежда… Как не видях един нагласен-нареден добър човек, ей! Ето сега. Думата ми на две не става, казах ти. Ветра както ще, хем заедно носихме змеевото яйце край селото на Даждбог… Без да е Ветра с Перо заедно, не ще стане нищо. Ей я тука и тази мравка, ха да мисли, да не пее и по люлки да не се люлее…

Докато го казваше, облещиха й се очите, падна на земята и през болка рече една дума:

— Люлка… — И се стопи, изчезна, защураха се нощни пеперуди… Не можех да я призова със знаци, по-стара от тях беше.

Перо си лежеше.

— Аз ли съм мравка! — викна Вишна! — Ха да видим! Люлка има вкъщи, дядо ми я направи!

Ветра попита:

— Друдо, защо каза — мъж да се пази от море, пък жена — от висока планина?

— Мъжът морето го мами, иска да види какво има на другия му край, а не е лесно, опасно е… Жената е упорита, като си науми нещо — и високата планина няма да я спре, но пък ще я измъчи…

Тогава стана Ветра, приближи Перо и рече със заключено лице:

— Така да е, така и да бъде! Твоя жена ще съм, Перо, ти ще си мой мъж, така ще вървим нататък. Грозно ли ще е, хубаво ли ще е — не знам, с тебе ще крача. Насила — любов, люто ядене, нова луна не биват! Нито те аз обичам, нито ти! Друго е сънувала Ветра — малка момичка! Но може двама да се открием, да се настигнем, да се заслужим, да пребъдем…

Да видиш ти, братко мой, перуники избуяха наоколо, стрелнаха се, че като се надигна оня ми ти Перо с тях, разстъпи се, пък като се засмя!

… То хубаво се засмя, ама доста време се смя! Тежко ми стана, братя, докато го слушах, уж се радвах… То всички се радваха, само Ветра, моята дъщеричка, стоеше още със сключено лице.

Насмя се, накикоти се Перо, пък вика:

— Нашия си свят пак! Че и снаха-снахичка и булка-женичка ми са се намерили, докато съм спал, ха-ха-ха! Кой като мене!

— Ето, Перо, кон ти водим, дипления ти меч — майка ти, сестра ми Дуда, е пратила, да се препашеш…

— То аз хубаво да се препаша, ама дайте малко нещо и за паша!

— Хайде, Перо, ела да те приготвя и да тръгваме… — каза Ветра.

— А Влас какво прави, тази круша медена?

— Всичко ще видиш, каза Друда. Не бързай…

Тръгнахме към къщи със свити сърца.

Лицето му беше на улав.

И аз там бях: нито ядох, нито пих, нито по мустак ми тече, ни в уста ми втече, че в сърцето ми пролази буболече…

Яздехме бавно, със затворени лица… Само Перко беше щастлив! Свиреше с уста, пееше песни, закачаше се с всички нас. Това някак ни ядосваше, досадно ни ставаше. Беше жив, щастлив, луд. Нещо се беше променило у него, беше като играчките-човечета, които скачат на пресукани връвчици.

Когато бях в града и мислех горчиво там, притиснат от храмове, тълпи, ревящи лъвове, е било така заради предусещането за Перо. Още на влизане, там, в храма-врата, се бавех-бързах заради червейчето в мен, което ми казваше, че нещо не е наред, че нещо съм прескочил. Тогава ми се струваше дреболия, както когато береш гъби-къпини и си мислиш, че май си пропуснал някоя, зад гърба ти е. Не мислех за змея — там всичко беше ясно или аз, или той… Но другото не беше толкова просто. Спомних си игра от детството: мяташ шепа камъчета нагоре, улавяш ги с горната част на ръката и трябва да ги сваляш едно по едно — посочват ти кое — мърдаш с пръсти, с китка, другите се клатушкат…