Роман Димитров - Децата на Перун

Къде си била, дъщерко, всичкото това време!

Да видиш ти, братко мой, как се змеят сепна-дръпна от болка нетърпима-непоносима! Понечи да мръдне пак напред, спря, зарева от мъка… Не можеше. Не се уморих от боя, но се уморих от омраза. Удрях го още и още, с кривака, с меча… но и аз не го убивах…

— Татко! — Ветра зад мен. — Още има, но майка ми Агна не ми го каза докрай… Подслушах ги веднъж с баба ми: не можеш да го победиш, ако сянката ти не падне върху него… Но не знам как да го обърна… Мога да го спра с тинтявата, но не мога да го обърна… Ти виж…

Млатех безспир, змеят ревеше от досада, болка и ярост, мъчеше се да ме разкъса, стъпче с крак, да ме изгори със злобата на огъня си. И двамата не успявахме. Никой не тържествуваше. Да, виждах, обръщаше се така, че сянката ми да е зад мен.

Тогава пък чух вика на Вишна отзад:

— Дядо, дядо, дядо мой! — Това какво беше? Не можех да се обърна и видя, разля се светлина наоколо. Сега пък Друда и Ветра едновременно викнаха:

— Гледай си сянката!

И да видиш ти, братко мой, гледам, сянката ми дълга-предълга лежи пред мен, следва змея. Затичах се напред, през лявата ми ръка мина страшна болка от огъня на едната глава, но насочих сянката си върху него, Ветра хукна, размаха китката, забих меча, докато той ревеше от болка и ужас. Притича Страшимир, закла гърлата, плисна жежка зелена кръв.

Накрая Друда заби костения нож в сърцето му. Не стига само да победиш, трябва да примириш. Ножът на Друда приключва случки и съдби.

Това беше краят. Змеят падна, събори с опашка кула от градската стена. Сми се, сплу се, вряла зелена кръв кипна наоколо, стихваше, тъмнееше, стинеше, мръзнеше ведно със стопената киша. Бях доволен, но не щастлив. Някой път ще съм аз змеят, той ще е Радота…

Но от стените викаха победа… Разбира се, най-силно крещяха до кръгозор, небеса, богове и по цял свят щастливите деца! Те, ако не са, кое да е радостно!

Утихна всичко. Кротна светът. Тогава чак се обърнах и видях дядото на Вишна, висок до небесата, с облаци край раменете, да свети като безброй огньове…

Вишна прегръщаше крака му, викаше „Дядо, дядо, дядо мой!“ — на таз гъбка дядо й бил наш Даждбог, ха сега! За да убия змея, слънцето беше сменило хода си в небесата, че да падне сянката ми на място!

Докато стане колкото човек дядо Даждбог, я виж ти, сам царят на носилка с паунови пера, със свита на коне, камили, слонове, с народа иде към нас… Червена дреха среброшита, тисов жезъл, златна държава, желязна корона с еленови рога, костен щит, бронзов меч, оловен поглед. Ех, да видиш ти, братко мой, такива са те царете! Накрая винаги и те идват за слава и гордост — след ножа-свършек на Друда…

Царят каза:

— Спасихте ни, избавихте ни от злото! Каквото искате, това ще ви дам!

— Онази момичка, дето сте я нарочили, че ви е най-голямото зло на града, да ми я доведеш…

— Я гледай ти! — сепна се царят недоволно… но думата си на две не можеше да строши. — Доведете я! За какво ти е?

— Ти, царю честити, мислиш ли, че да не бях убил змея, то той щеше да прескочи в града тъкмо нея да вземе жертва от него?

Даждбог, на Вишна дядото, изрече:

— Такова чудо не съм виждал — едно дете толкоз да ви уплаши, а пък аз доста виждам…

— Злото се крие и в змей, и в тревичка, и в магия, и в момичка… — отвърна царят.

Доведоха момичката. Горката, слаба и измъчена, зъбите й тракаха. Друда и Ветра я дръпнаха, загърлиха я… — май нямаше какво да правим повече тука, братко мой, нямаше какво друго да даваме, да искаме, да вземаме…

Царят се връцна обидено, развя наметала, тръгна си, повече не каза… Хранениците и блюдолизците му — изгледаха ни, като да не сме ги спасили, а поробили. Нищо. Ние работата си я свършихме, както искахме, после, ако щат, да останат приказки море да прелеят, царство да залеят.

А усещахме вече: снегът спира, вятърът утихва, сменя посока, топъл става… Вместо есента да се върне — пролетта прииждаше полека… Даждбог, на Вишна чудният дядо, я гледаше и й се смееше, явно беше, че обича все да я подбива-ядосва:

— Ех, внучке, ех, Вишно, дето идеш — все да си бърза-бързица, първа-първица!

И Вишна, разбира се:

— Дядо, дядо, дядо мой!

Прости се Вишна с дядо си, отлетя той да оправя суматохата със Слънцето, сменило хода си…

Тръгнахме към градския си дом да се измием, помолим, да ми вържат горените рани от змейовия огън, да възседнем конете — и натам, към стъпкания Перо.

У дома — да видиш ти, свикнахме с туй кътче — на удобните лавици в закритата градина, разговорихме момичката, дето си я поведохме-доведохме с нас. Димна по име. Беше спряла да трака със зъби. Момичка тя, момичка, но имаше в нея нещо, дето не идеше да е от живот с пастрок-собственик на блуден дом. Очите й гледаха през нас в далечното непознато вечно винаги. Беше тя родена за тук само — и за другаде! Не го разбирах това…